— Мистър Тод е като чудата птица с небивали идеи, конски зъби и потни ръце. Никога няма да се омъжа за него, дори да е последният ерген на света — призна със смях мис Роуз пред Елайза.
На Елайза тези думи не се харесаха. Тя беше задължена на Джейкъб Тод не само защото я измъкна от тълпата при Майския Христос, а и защото запази това в тайна, сякаш нищо не бе се случило. Съучастникът особняк й допадаше — той излъчваше миризма на едро куче, като вуйчо й Джон. Доброто впечатление от него преля в безусловна привързаност, когато, скрита зад тежката завеса от зелено кадифе в салона, го чу да разговаря с Джереми Съмърс.
— Трябва да взема решение относно Елайза, Джейкъб. Тя няма ни най-малка представа за мястото си в обществото. Хората започват да задават въпроси, а Елайза навярно мечтае за бъдеще, каквото не й се полага. Няма нищо по-опасно от демона на въображението, загнезден в женската душа.
— Не преувеличавайте, приятелю. Елайза е все още малка, но е умна и със сигурност ще намери своето място.
— Умът е бреме за жените. Роуз иска да я запише в училището на мадам Колбер, но аз не съм привърженик на прекалената образованост на момичетата, защото ги прави неуправляеми. Всеки на мястото си, това е моят девиз.
— Светът се променя, Джереми. В Съединените щати свободните хора са равни пред закона. Класите в обществото вече не съществуват.
— Говорим за жените, не за хората изобщо. Освен това Съединените щати са страна на бакали и пришелци, без традиции и без чувство за история. Равенство не съществува никъде, дори сред животните, а още по-малко в Чили.
— Тук сме чужденци, Джереми, едва свързваме думите на испански. Какво ни интересуват класите в чилийското общество? Никога няма да принадлежим на тази страна…
— Следва да даваме добър пример. Ако ние, британците, не сме в състояние да поддържаме собствения си дом в ред, какво да очакваме от останалите?
— Елайза е отгледана във вашето семейство. Не вярвам мис Роуз да се съгласи да я прогони само защото е пораснала.
Така се и оказа. Роуз се опълчи срещу брат си с пълния си запас от болести. Първо получи стомашни болки, последва ги обезпокоителна мигрена, а тя пък внезапно доведе до загуба на зрението й. За няколко дни домът изпадна в застой: спуснаха завесите, всички ходеха на пръсти и говореха шепнешком. Спряха да готвят, защото от миризмата на храна страданията се обостряха. Джереми Съмърс обядваше в клуба и се прибираше вкъщи със стреснато, боязливо изражение, сякаш влизаше на посещение в болница. Необяснимата слепота и множеството болежки на Роуз, както и коварното мълчание на домашната прислуга бързо пречупиха твърдостта му. На всичко отгоре мама Фресия, осведомена незнайно как за споровете на четири очи между брата и сестрата, се превърна в опасна съюзничка на господарката си. Джереми Съмърс се смяташе за културен и здраво стъпил на земята човек, неподвластен на натиска на суеверна вещица като мама Фресия, ала когато индианката запали черни свещи и окади цялата къща с дим от салвия под предлог, че се налагало да пропъди комарите, той се затвори в библиотеката колкото разярен, толкова и изплашен. Нощем я чуваше през вратата да тътри боси нозе и да напява под нос заклинания и клетви. В сряда намери умрял гущер в бутилката с бренди и реши да предприеме веднъж завинаги каквото трябва. За пръв път почука на вратата на сестра си и бе допуснат в светилището на женските тайни, за които предпочиташе да не знае нищо, както не желаеше да знае и за салончето за шев, за кухнята, за пералнята, за тъмните килии под покрива, където спяха слугините, за колибата на мама Фресия в дъното на двора. Неговият свят бяха салоните, библиотеката с рафтове от лъскав махагон и сбирка от ловни гравюри, билярдната зала с разкошната резбована маса, спалнята му, подредена със спартанска строгост, и малката стаичка с италиански плочки, предназначена за личната му хигиена, където възнамеряваше някой ден да постави модерен тоалет като в каталозите от Ню Йорк, защото бе прочел, че използването на нощно гърне и събирането в кофи на човешките изпражнения за тор предизвиквало епидемии. Наложи се да изчака, за да привикнат очите му към мрака, като слисано вдишваше смесения мирис на лекарства и натрапчив ванилов парфюм. Едва успя да съзре Роуз, изпита и измъчена, просната по гръб в леглото, без възглавница, със скръстени на гърдите ръце, сякаш се упражняваше за собствената си смърт. До нея Елайза изцеждаше кърпа, напоена в отвара от зелен чай, за да я постави върху очите й.