— С удоволствие бих дала половината от живата си, за да разполагам със свободата на мъж, Елайза. Но ние сме жени и работата ни е спукана. Остава ни единствено да извлечем изгода от малкото, което имаме.
Не искаше да втълпява бунтарски идеи в главата на девойката и не й каза, че единствения път, когато се бе опитала да полети сама, се бе сгромолясала при сблъсъка с действителността. Възнамеряваше да осигури на Елайза по-добра съдба от своята, да я научи на изкуството на преструвките, увъртанията и хитрините, защото според дълбокото й убеждение те бяха по-полезни от искреността. Двете се затваряха по три часа сутрин и три часа следобед да учат по изписаните от Англия помагала, а освен това мис Роуз засили подготовката по френски с учител, защото бе недопустимо добре възпитано момиче да не владее този език. През останалото време проверяваше лично всеки бод на Елайза в нейния булчински чеиз — чаршафи, кърпи, покривки и изящно бродирано бельо, които сетне увиваха в платно и прибираха в ухаещи на лавандула сандъци. На всеки три месеца вадеха всичко от сандъците и го простираха на слънце, за да не го съсипят влагата и молците през годините, докато чакат сватбата. Купи й ковчеже за накитите от зестрата и поръча на брат си Джон да го допълва с подаръци от всяко пътуване. Събраха се сапфири от Индия, изумруди и аметисти от Бразилия, огърлици и гривни от венецианско злато и дори малка диамантена игла. Джереми Съмърс не навлезе в подробностите и остана в неведение по какъв начин брат му и сестра му плащаха за необикновените дарове.
Уроците по пиано — вече с учител от Белгия, въоръжен с пръчка, за да пляска неумелите пръсти на учениците си, — се превърнаха във всекидневно изтезание за Елайза. Освен това тя посещаваше школа за салонни танци и по съвета на тамошния учител мис Роуз я караше да върви по цели часове с книга на главата, за да придобие изправена стойка. Елайза пишеше домашните си, упражняваше се на пианото и ходеше права като свещ, дори и без да носи книга върху главата си, ала нощем се промъкваше боса в двора на прислугата и нерядко утрото я сварваше заспала върху сламеника, сгушена до мама Фресия.
Две години след наводненията съдбата се обърна и страната започна да се радва на хубаво време, политически ред и добро икономическо състояние. Чилийците бяха като на тръни — привикнали на природните бедствия, такова благоденствие им се струваше предвестник на още по-страшна гибел. Ала на север откриха богати залежи на злато и сребро. По време на Конкистата, когато испанците сновели из Америка, за да търсят тъкмо тези метали, и отмъкнали всичко, попаднало на пътя им, смятали Чили за задника на света, понеже за разлика от други части на континента почти нямало какво да предложи. Непосилните походи през огромните планини и през голата пустиня на север изцеждали алчността от сърцата на завоевателите, а дори да останело нещо от нея, непокорните индианци много скоро го превръщали в разкаяние. Пълководците, бедни и омаломощени, проклинали тази земя, където единственият им изход бил да забият знамената и да издъхнат, защото, да се завърнат безславно, щяло да бъде по-лошо. Триста години по-късно рудниците, неоткрити от жадните очи на испанските войници, внезапно се появиха на бял свят сякаш с магическа пръчка, като неочаквана награда за потомците на конкистадорите. Така се натрупаха нови състояния, а към тях се прибавиха и другите — от индустрията и търговията. Старата поземлена аристокрация, която дотогава държеше всичко в свои ръце, усети заплаха за изключителните си права и презрението към новоизпечените богаташи се превърна в белег на благородство.
Такъв новобогаташ се влюби в Паулина, най-голямата дъщеря на Агустин дел Валие. Фелисиано Родригес де Санта Крус бе преуспял за няколко години благодарение на златно находище, което разработваше по равно с брат си. За произхода му се знаеше малко, но се ширеше подозрението, че дедите му били покръстени евреи, приели звучното християнско име, за да се изплъзнат от Инквизицията — предостатъчна причина, за да бъде отхвърлен без уговорки от високомерната фамилия Дел Валие. В очите на Джейкъб Тод Паулина се открояваше сред петте дъщери на Агустин, защото дръзкият й жизнерадостен нрав му напомняше за мис Роуз. Смехът на Паулина бе откровен и искрен, съвсем различен от прикритите зад ветрилата и воалите усмивки на сестрите й. Когато разбра намерението на баща й да я затвори в манастир без външен достъп, за да сложи край на любовното й увлечение, Джейкъб Тод, в разрез със здравомислието, реши да й помогне. Преди да я отведат, той използва моментно недоглеждане на компаньонката й и успя да размени с девойката няколко думи насаме. Съзнавайки, че не разполага с време за разяснения, Паулина измъкна от деколтето си писмо, нагъвано и прегъвано толкова пъти, че бе изгубило всякаква форма, и помоли Тод да го предаде на нейния любим. На следващата сутрин, отвлечена от собствения си баща, тя бе принудена да поеме по непроходимите пътища към град Консепсион, разположен далеч на юг, край индианските резервати — там монахините щяха да изпълнят дълга си и да й върнат разума чрез пост и молитви. За да я откаже от безразсъдството да се разбунтува или да избяга, бащата нареди да й обръснат главата. Майка й прибра плитките, уви ги в бродирана батистена кърпа и ги отнесе като дарение в Старата базилика, та благочестивите християнки да направят от тях перуки на светците. Междувременно Тод не само предаде посланието, но освен това подразбра от братята на момичето точното местонахождение на манастира и го съобщи на отчаяния Фелисиано Родригес де Санта Крус. От благодарност кандидатът извади джобния си часовник заедно с верижката от чисто злато и настоя да го подари на благословения пратеник на неговата любов, ала той отказа обиден.