— Как вървят нещата у дома? — поинтересува се Джереми. Говореше тихо, почти шепнешком, с малко превзето произношение, като едва мърдаше устни.
— От триста години в Англия нищо не се случва — рече капитанът.
— Простете за любопитството, мистър Тод, но ви видях да влизате в хотела и нямаше как да не обърна внимание на багажа ви. Струва ми се, на няколко сандъка имаше знак, че са пълни с библии… Или греша? — каза Джереми Съмърс.
— Така е, наистина са библии.
— Не са ни известили, че ни пращат нов пастор…
— Три месеца плавахме заедно, а не подозирах, че сте пастор, мистър Тод! — възкликна капитанът.
— Всъщност не съм пастор — отвърна Джейкъб Тод и прикри неудобството си зад облак дим от пурата.
— Мисионер значи. Предполагам, възнамерявате да се отправите към Огнена земя. Патагонските индианци са готови за покръстване. Но за арауканците забравете — католиците вече се вкопчиха в тях — подхвърли Джереми Съмърс.
— От арауканците сигурно е останала една шепа. Тези хора са обладани от желание да бъдат изтребени — отбеляза брат му.
— Това бяха най-дивите индианци в Америка, мистър Тод. Повечето измряха в бой срещу испанците. Бяха човекоядци!
— Режели парчета от пленниците, докато са още живи, защото обичали да вечерят прясно месо — подметна капитанът. — И ние с вас бихме направили същото, ако някой избие семействата ни, изгори селата ни и заграби земите ни.
— Отлично, Джон, сега пък се застъпваш за човекоядците! — отвърна брат му с огорчение. — Във всеки случай, мистър Тод, следва да ви предупредя да не се месите в делата на католиците. Не бива да предизвикваме местните. Те са крайно суеверни хора.
— Чуждите вярвания винаги са суеверия, мистър Тод. Нашите собствени се наричат религия. Патагонците — индианците от Огнена земя — са много различни от арауканците.
— И те са същите диваци! Ходят голи на този ужасен студ — рече Джереми.
— Занесете им вашата религия, мистър Тод, току-виж се научили поне да носят гащи — подсмихна се капитанът.
Тод изобщо не бе чувал за такива индианци и последното, което възнамеряваше, бе да проповядва нещо, в което сам той не вярва, ала не посмя да признае, че пътуването му е породено от пиянски облог. Отговори мъгляво, че обмисля да подготви мисионерска експедиция, но още не му е ясно откъде да намери средства.
— Ако знаех, че идвате да проповядвате на добрите хорица промисъла на нашия деспотичен Бог, щях да ви изхвърля през борда посред Атлантика, мистър Тод.
Замълчаха, когато дойде прислужницата с бутилката и чая. Беше напъпила девойка, облечена в черна рокля с колосани боне и престилка. Когато се наведе с подноса, във въздуха се разнесе омайващ аромат на сушени цветя и ютия с разпалени въглени. Джейкъб Тод не бе виждал жена през последните седмици и я загледа, зажаднял от самотата. Джон Съмърс изчака момичето да се отдалечи.
— Хей, внимавайте, чилийките са опасни — рече.
— Нямам такива впечатления. Те са ниски и трътлести, а и гласът им е неприятен — каза Джереми Съмърс, с чаената чаша в ръка.
— Моряците бягат от корабите заради тях! — не се съгласи капитанът.
— Сигурно, но не съм вещ по женската част. Не ми остава време. Трябва да мисля за сделките и да се грижа за сестра ни, ако си забравил.
— Не го забравям нито за миг, ти постоянно ми го напомняш. Знаете ли, мистър Тод, аз съм развейпрах, черната овца в семейството. Ако не беше добрият Джереми…
— Момичето прилича на испанка — прекъсна го Джейкъб Тод, без да отделя очи от прислужницата, в момента заета с поръчката на друга маса. — Два месеца съм живял в Мадрид и съм виждал много като нея.