— Да ви запозная със сестра си Роуз — каза Джереми и се отправи към дъното на салона.
Вдясно от камината Джейкъб Тод видя седнала жената, която щеше да отнеме душевния му покой. Роуз Съмърс го заслепи мигновено не толкова с красота, колкото с жизнерадостната си самоувереност. У нея нямаше нищо от грубоватата невъздържаност на капитана, нито от скучната превзета скованост на брат й Джереми. Тя цялата искреше, сякаш бе постоянно готова да избухне в предизвикателен смях. А когато се смееше край очите й се образуваше мрежа от тънки бръчици — по незнайна причина тъкмо това привлече най-силно Джейкъб Тод. Не успя да отгатне възрастта й, навярно бе между двадесет и тридесет, но си помисли, че и след десет години тя щеше да си остане непроменена, защото фигурата й бе добре изваяна и имаше осанка на кралица. Носеше рокля от тафта в прасковен цвят, без никакви накити, освен чифт скромни коралови обеци на ушите. Обичайната вежливост изискваше просто да загатне, че сякаш й целува ръка, без да я докосва с устни, но в главата му настана бъркотия и без да разбере как, Тод й лепна целувка. Постъпката му се оказа толкова неуместна, че двамата останаха цяла вечност неподвижни и слисани — той, хванал ръката й, като да бе сграбчил шпага, а тя, вперила очи в следата от слюнка, без да смее да я изтрие, за да не засегне госта. Най-сетне ги прекъсна момиченце, облечено като принцеса. Едва тогава Тод се съвзе от смайването и докато изправяше гръб, долови подигравателния поглед, който Съмърсови си размениха. В стремежа да прикрие състоянието си, той се обърна към момиченцето с преувеличено внимание, с цел да го привлече на своя страна.
— Това е Елайза, нашата питомка — обади се Джереми Съмърс.
Джейкъб Тод отново прояви недодяланост.
— Как така питомка? — запита той.
— Това означава, че не съм от семейството — обясни Елайза търпеливо, както се говори на слабоумен.
— Тъй ли?
— Ако не се държа прилично, ще ме затворят при папистките монахини.
— Какво приказваш, Елайза! Не й обръщайте внимание, мистър Тод. Децата измислят всякакви неща! Разбира се, че Елайза е от нашето семейство — намеси се мис Роуз и стана на крака.
Елайза бе прекарала деня при мама Фресия, за да приготвят вечерята. Кухнята се намираше на двора, но мис Роуз бе наредила да направят навес, за да я съединят с къщата и да не й се налага да се черви заради изстинали или нацвъкани от гълъбите ястия. Това помещение, очернено от мазнините и саждите от печката, бе неоспоримото царство на мама Фресия. По пода от груби селски тухли се разхождаха съвсем свободно котки, кучета, гъски и кокошки и през цялата зима престарялата вече коза, откърмила Елайза, преживяше вътре и никой не смееше да я заколи, защото щеше да е все едно да убият майка. Момичето обичаше аромата на суровия хляб в тавите, докато маята с въздишки осъществява тайнствения процес на набухването на тестото, обичаше уханието на разбитата карамелизирана захар, готова да украси тортите, и на едрите бучки шоколад, оставени да се разтопят в млякото. За всяко събиране в сряда камериерките — две индиански девойчета, които живееха в къщата и работеха срещу храна — лъскаха среброто, гладеха покривките и изтриваха до блясък кристалните чаши. По обед пращаха кочияша до сладкарницата да купи сладкиши, чиито рецепти се пазеха ревниво още от колониално време, а мама Фресия съобразително окачваше на конската сбруя кожен мех с прясно издоено мляко — от тръскането на отиване и на връщане то се превръщаше в масло.