Сложи пръст върху екранчето и зачака пиукане и зелена светлина. Уредът застина за миг, след което светна в червено.
По дяволите! Ако не успее да влезе, ще се провали, а и губеше твърде много време. Но тук беше толкова горещо.
Избърса лепкавото си чело с опакото на ръката си; в същия миг усети студен полъх по гърба си, който изчезна след миг. Тя се завъртя и освети с челника малката приемна зад себе си. Нищо. Явно си беше въобразила. Беше усетила студената тръпка на страха.
Отново насочи вниманието си към вратата със съзнанието, че й остава само един опит. Беше избърсала пръста си, но това не помогна. Спомни си, че има и термоиндикатор; ръцете й бяха толкова топли и потни, че вероятно уредът не ги засичаше. Тя пъхна пръст в уста, за да го навлажни, след което го размаха над главата си с надеждата да се охлади от изпаряването на слюнката. После побърза да го постави върху екрана, за да попречи на капчиците пот да избият отново. Чакаше, усещайки просмукващата се през кожата й влага.
Пиу. Зелена светлина и тихо, плътно щракване. Вратата се отвори.
— Слава богу! — прошепна Ема под нос достатъчно силно, за да я чуят.
После размърда глава, прокарвайки лъча на челника по редовете кукички. На всяка висеше по един ключ с етикет с номер. Отне й само няколко секунди да открие нужния.
— Две, девет, нула, девет — пророни Ема и го свали от кукичката.
Щом се обърна, за да излезе, установи, че стаичката с ключовете й беше вдъхнала измамно чувство за сигурност. От средата на тясното помещение бе достатъчно само да се завърти, за да види и четирите ъгъла. Сега обаче се намираше на входа към трезора и мисълта за онова, което чака от другата страна — за необятното пространство, безбройните странични стаички, мрачните недра, до които лъчът от челника й не можеше да достигне, ъглите, зад които нямаше да надникне… всичко това я изпълни с вледеняващ ужас. Тялото й затрепери още преди да е прекрачила през прага.
Тя отново протегна пръст към биометричната ключалка. Вратата щракна и се отвори още на първия опит. Ема се смръзна: налагаше се да влезе в огромното, необятно пространство на общата зала.
Хайде, Ема, направи го за Оли. Не можеше да губи повече време. Побутна леко вратата и тя се разтвори на добре смазаните панти. Знаеше, че през деня я държат отворена, затова я отвори, докъдето можеше, ужасена от мисълта, че може да се хлопне и да я хване в капан вътре.
Направи една крачка в мрака, като завъртя глава с надеждата да освети тъмните ъгълчета на залата. Отдясно имаше няколко отделни помещения без врати; стените от двете страни и в дъното бяха покрити с широки, тънки кутии; по двеста от всяка страна, сто на стената в дъното, общо десет реда от горе до долу.
Отляво също имаше помещения, свързани с централния трезор, а в единия ъгъл беше стаичката за преглед — единствената със затворена врата. Ема изви тяло, за да насочи челника към нея, и усети необяснимо влечение към помещението, някакъв копнеж да се увери, че е празно, който едва не надделя над задачата, която трябваше да изпълни.
Губеше време. Премести тежкия сак по-високо на рамо, без да се движи от страх, че тихите й стъпки може да заглушат някой друг шум в огромната зала. Ъглите на помещенията сякаш бяха на километри от нея, скрили тайните си в сенките.
Трябваше да продължи.
Залата, в която беше сейф 2909, беше най-далеч от вратата. Представляваше широко помещение с по-големи кутии. От едната страна бяха няколкото останали сейфове с човешки бой, повечето неизползвани. Вратите на някои от тях бяха открехнати и разкриваха потискащата празнота вътре, която сякаш съдържаше някаква невидима заплаха.
Ема пусна сака на пода и се наведе да разгледа съдържанието му. Вътре имаше няколко чувала от зебло, увити на плътно руло около нещо твърдо — отвертка, а под нея — бормашина. Дейвид бе предположил, че бандата надали разполага с ключа на собственика на сейфа. Беше й обяснил как да пробие втората ключалка с бормашината, но тя не беше работила с подобен инструмент. А имаше толкова малко време…
Беше забравила да говори.
— Трябва да я пробия с проклетата бормашина — прошепна тя, сякаш шепнеше сама на себе си.
Какво беше това?
Беше убедена, че чу нещо зад себе си, от вътрешността на трезора. Изтракване, сякаш нечие копче се бе ударило в някоя от металните врати.
Тя се завъртя и извърна глава, за да огледа мастиленочерните сенки зад себе си. Нищо.
Странната застиналост, която си спомняше от предишните си посещения, се спусна подобно на воал и затисна тишината. Ема погледна зяпналите врати на огромните сейфове в другия край на помещението. Осъзна, че се налага да им обърне с гръб и да потъне в бръмченето на бормашината, сляпа и глуха за всичко зад себе си.