Сърцето й туптеше под тънката блуза; тя върна вниманието си върху сейфа, опря бургията в цилиндъра на ключалката и натисна спусъка. Бургията се хлъзна и изтрака шумно по предната част на стоманения сейф.
— Мамка му!
Върна бормашината на мястото й и отново я пусна. Тя пак се плъзна по метала. Ема овладя порива да избухне в сълзи. Не можеше да се справи. Беше твърде трудно.
Внезапно застина. В неочакваната тишина след спирането на бормашината отново се чу шум. Този път беше категорична, че не си въобразява.
Стоеше с гръб към залата. Ако се обърнеше, щеше да се наложи да върти глава в кръг, за да освети всички ъгълчета на широкото, тъмно пространство. В секундата колебание, докато сърцето й блъскаше, чу шум от бързи, тихи стъпки по бетона на пода, усети раздвижване на въздуха, а после нечие тяло се долепи до нейното и я притисна плътно до сейфовете на стената. Облечената в ръкавица ръка се плъзна отпред и се прилепи плътно около устата й, заглушавайки писъка тъкмо преди да излезе.
Том стоеше абсолютно неподвижен, заслушан във всеки звук, който издаваше Ема. Чуваше страха й, можеше дори да го вкуси в собствената си уста, пресъхнала заради многобройните пречки, които тя трябваше да преодолее. Колко се изкушаваше да включи звука на телефона си и да й извика: „Махай се!“. Другият човек обаче вече бе проникнал в трезора, тоест тя трябваше да премине покрай него, за да избяга.
Преди няколко секунди Ема спря да пробива, след което Том чу рязко поемане на дъх, последвано от сподавен вик. После настъпи тишина. Пол Грийн се обърна към него. Не каза нищо — това решение беше за Том.
Том се обърна към началника на звено на мобилния екип.
— Ема е в беда. Налага се да изпратим някого вътре, за да й помогне. С което ще изложим на показ цялата операция… знам, че решението е ваше, но бих ви посъветвал да изкарате бебето от дома на Макгинес възможно най-скоро.
Той вдигна радиостанцията.
— Ник… трябва да влезеш след Ема. Нямаме представа какво става долу, но в трезора има още някого. Не виждам начин да останеш незабелязан, но поне се постарай.
Пол Грийн обаче вдигна рязко ръка.
— Чакай — нареди трескаво Том на Ник.
От колонките отново се чуваше звук. Бормашината бръмчеше.
— Стой — каза Том.
И зачака. Даде си две минути, за да чуе гласа на Ема. След това щеше да прати Ник след нея.
57
Дейвид Джоузеф седеше сам в кухнята, скръстил ръце на масата. Беше облегнал чело върху единия си юмрук. Ужасяваше се, че Таша през цялото това е била наясно с онова, което беше извършил. А сега и Ема го знаеше. Изражението й го беше уплашило — смесица от объркване и отвращение. Двамата обаче не намериха време да го обсъдят, преди тя да излезе — щеше да се спусне в трезора и да изпълни указанията на бандата, за да си получат Оли.
Таша не можеше да понесе дори да стои в едно помещение с него; беше се затворила горе в стаята си. Дейвид разбираше колко наранена се чувства, но трябваше да я накара да проумее — както и Ема — че е направил това, което му се бе сторило най-правилно. Когато човек задлъжнее към хора като тази банда, не може да се измъкне ей така. Щяха да го принудят да продаде къщата им или компанията, обричайки Каролайн на мизерия месеци наред. А при похищението щеше да се наложи двете да изтърпят само няколко часа неприятности. Ако всичко се бе развило по план.
Осъзнаваше, че търси оправдания за постъпката си. От деня, в който се бе случило това, му беше ясно, че е извършил нещо ужасяващо… толкова ужасяващо, че оправдание нямаше. Можеше да се надява единствено Таша и Ема да осъзнаят колко горещо се разкайва.
За момент си представи Ема — съвсем сама дълбоко под улиците на Манчестър. Той някак беше обикнал особената тишина в трезора, но си спомняше колко ненавиждаше да ходи там като дете с баща си. Единственият звук идваше от тихо жужащите флуоресцентни лампи; Дейвид имаше чувството, че се е откъснал от света отгоре. Да, Ема щеше да се ужаси, но просто нямаше как той да иде на нейно място. Щеше да се провали — да допусне някаква грешка, да обърка всичко. Ема беше стабилна, практична, надеждна. Всички качества, които му липсваха.
Пропастта между тях бе добила нови измерения. Задушаващата тишина в кухнята отпреди беше изчезнала; по покрива трополеше дъжд, в дърветата навън шумолеше вятър, но той се чувстваше изолиран. Искаше да поправи нещата, но нямаше представа как.