Той доближи глава до нейната; Ема отново сякаш почувства, а не чу думите: „Не сега“. Той посочи часовника си. Оставаха само двайсет минути, за да пренесат всичко това. Онези даваха ли си сметка колко непосилна задача й бяха възложили?
Той се наведе и взе един от чувалите, отвори го до ръба на сейфа и й кимна. Ема бръкна в сейфа и взе да вади кюлчетата едно по едно. Той я побутна и й направи знак да ги загребе наведнъж. Беше кощунство да постъпва така с нещо толкова красиво, но нямаше избор. Тя се приведе в сейфа и бутна кюлчетата в чувала с две ръце.
Първият чувал се напълни. Последва втори. Отне им пет минути да опразнят сейфа, след което той приклекна и взе да мести чувалчетата, да ги повдига, да изпитва теглото им. Изправи се и подаде две на Ема. Бяха доста тежки, но се виждаше, че в другите е сложил повече.
— Изнеси ги на входа, пред ключалката — прошепна той до ухото й, докосвайки кожата й с устни.
Тя се облегна на тялото му за миг и доближи уста до неговото ухо.
— Благодаря — прошепна и за миг опря глава в неговата.
После се обърна и се затича с всички сили към вратата. Тичането нагоре по стълбите беше мъчение; във всяко от чувалчетата имаше поне по дванайсет килограма, но тя все пак се справи. Пусна тежкия си товар на земята и се спусна обратно за следващите чували, разминавайки се с него по стълбите. Продължиха по този начин. Времето почти беше изтекло: оставаха четири минути. Тя се втурна надолу за последните две чувалчета и се размина отново с него, понесъл нагоре три чувалчета, по-тежки от нейните. Щом очите им се срещнаха, тя се усмихна… като че беше първата й усмивка от дни наред. Време за почивка обаче нямаше. Щеше да му благодари, след като приключат.
Ема грабна и последните две чувалчета и залитна към стълбите на ръба на силите.
— Почти съм готова — прошепна на хората, които я слушаха, без да й пука дали Рори и началниците му ще чуят.
Направо изхвърли чувалите през вратата, обърна се и затвори. Оставаше още минута. Тя се облегна на вратата в черния коридор и се огледа. Нищо. Отиде до ъгъла на коридора и насочи челника в мрака.
Нямаше никого. Мъжът беше изчезнал, беше се стопил в нощта.
59
Всички в оперативния щаб си отдъхнаха с огромно облекчение, щом чуха Ема да затваря програмираната врата. За миг явно не се случваше нищо и Том си я представи облегната на стената, за да си поеме дъх. Прецени, че вероятно може да носи по десет килограма във всяка ръка, а от чутото съдеше, че е направила три курса по стълбището. Предвид пазарната цена на еднокилограмовите кюлчета, в момента златото беше на стойност около милион и половина лири.
— Хайде, Ема — рече той под мустак.
Разполагаше с по-малко от десет минути, за да натовари чувалите в багажника, преди да й позвънят,
Чу пъшкането, с което тя вдигаше чувалите, както и тропането, когато ги мяташе в багажника. Явно щеше да й отнеме повече време, отколкото очакваше той, а крайният срок почти бе настъпил.
Том чу иззвъняването на другия телефон и си представи трескавото движение, с което тя ще го извади от джоба си.
Проследи само репликите на Ема.
— Не, не съм в проклетата кола, прав си. Току-що пренесох около десет чувала от онова, което искате… а това не е лесно.
Том повдигна вежди. Не преувеличаваше ли малко?
В ума му проблесна мисъл. Толкова се беше съсредоточил върху звуците от действията на Ема, докато качваше чувалите горе, че бе престанал да наблюдава екрана — тя очевидно нямаше да влезе в кадър.
— Би ли върнал записа до около три минути преди програмираното заключване, моля?
Операторът се подчини.
Том излезе прав. Един тъмен силует се измъкна през вратата и се скри зад ъгъла, потъвайки в нощта.
Той се взираше толкова напрегнато в екрана, че едва не пропусна думите на Ема. Тонът й го смути.
— Какво искаш да кажеш? — изви тя. — Не разбирам. Направих точно каквото искахте.
След което се разплака. Дълбоки, изтерзани хлипове, насичани от една-единствена дума между глътките въздух.
— Не. Не.
Том не разбираше какво се е случило, но не можеха да си позволят да чакат повече. Той се обърна към началника на звено.
— Изкарайте бебето оттам веднага! Не знам какво става, но не можем да чакаме повече.
Насочи вниманието си към кадрите, постъпващи в оперативния щаб от екипа под прикритие до къщата на Джули Макгинес. Бяха проникнали вътре.
Чуха се тичащи стъпки. Радиостанцията на Беки предаваше; чуваше се дъхът й, докато тичаше към къщата. Том я чу да вика някакъв въпрос, после се досети по звука, че изкачва на бегом стълбите вътре.