Лицето му се отпусна в усмивка, той отново се обърна към Таша, вдигна ръка и отмести нежно косата от лицето й. Тя обаче тръсна глава и косата й се върна на мястото си. Празният й поглед остана впит в масата.
— Защо всички да не седнем — предложи Ема — и да не поговорим с Таша, за да разберем как е намерила пътя дотук и къде е била през всички тези години?
— Тя вече е тук. Само това има значение. Къде е била, може да почака.
Ема се облещи срещу съпруга си. Изключено беше да отлагат подобен въпрос. Ами ако беше живяла в плен? Ако я бяха насилвали? За отсъствието й имаше виновник; изключено беше да се преструват, че последните шест години просто не ги е имало.
Дейвид отведе Таша до масата за хранене в дъното на помещението и издърпа един стол, за да я сложи да седне.
— Така ми се иска майка ти също да беше тук, Таша. Вярно, тя така и не разбра, че си изчезнала, но щеше много да се радва и за двама ни днес.
Таша запази мълчание, но погледът, с който стрелна баща си, стресна Ема. Гняв ли бе забелязала?
— Дейвид, извинявай… Но би ли дошъл да поговорим за малко?
Тя се усмихна на Таша, но получи каменен поглед в отговор.
Кухнята изведнъж й се стори потискаща и мрачна, въпреки че всички лампи светеха. Уютната, топла атмосфера не я напускаше и в най-студените и мрачни дни, но тъмните облаци най-сетне се бяха предали пред поройния дъжд, който блъскаше по стъклените капандури, наредени по тавана.
Дейвид завъртя глава и измери Ема с леко объркване. Познаваше я достатъчно добре обаче, за да разбере, че за поканата й има основателна причина. Той се приведе през масата и погали Наташа по ръката.
— Ей сега се връщам, миличка.
После се насочи покрай кухненската маса към Ема, докато тя подбираше думите си.
— Ако Таша ще остане с нас, трябва да й измислим някакви дрехи, както и да й приготвим стая. Мога да се заема с това. Как мислиш?
За миг Ема се засрами от отчаянието, с което се опитваше да се измъкне от задушаващата атмосфера в кухнята, да занесе Оли на безопасно място, където да се успокоят и да си поемат дъх.
— Какво искаш да кажеш с това „ако“?
— Дейвид, разбира се, че искаме да остане. Само че не знам каква е процедурата, ти също. Дори не знаем как се е озовала тук. Просто нямам представа как ще приемат това социалните.
— За кой дявол си звъняла на социалните?
— Не съм. — Ема преглътна раздразнението си. — Не съм звъняла на никого. Исках да извикам полиция, но…
— Полиция? — Дейвид се извъртя към нея, а тонът му я накара да потръпне. — И защо ти е да викаш полиция?
Тя затвори очи за секунда.
— В кухнята ми се появи момиче. Момиче, което не познавам и което отказа да проговори. Реших, че се е изгубила или е жертва на катастрофа, но тя не благоволи да каже нищо. Логично е да реша да се обадя в полицията, само че тя повреди телефона, така че не можах да го направя.
— Какво е направила?
Ема не събра кураж да спомене и ножа, който лежеше невинно на кухненския плот. Дали не беше прекалила?
— Сега не мисли за това. Обаче трябва да се свържем с тях. Тя е на тринайсет — току-що навършени. Не знаем дали не е пострадала от нещо. Не знаем как се е озовала тук днес, къде е живяла, какво й се е случило в онази ужасна нощ преди шест години.
Дейвид прокара пръсти през светлата си коса и я отметна от челото си. Жестът беше добре познат на Ема — издаваше тревогата на съпруга й.
— Просто имам нужда от малко време с нея, Ем. Толкова много ли искам?
Ема се почувства объркана. Може би ако Наташа беше нейно дете, щеше да изпитва същото. Може би настоятелността, с която искаше да разбере всичко случило се, действително бе прекалена и вместо това трябваше да се зарадва на завръщането й. За полицията обаче Таша все още се смяташе за изчезнала.
— Тя е дете, скъпи. Трябва да уведомим полицията, че се е прибрала. С тяхна помощ ще разберем какво й се е случило и как можем да й помогнем.
Дейвид се пресегна и я притегли до себе си.
— Знам, че си права. Просто се страхувам, че отново ще ми я отнемат. Аз обаче няма да го позволя. Ще се обадиш ли? Аз искам да съм с нея.
— Разбира се.
Ема го прегърна здраво и усети как тялото му се отпуска в обятията й.
— Ще се заема веднага.
Тя пусна Дейвид нежно и се обърна.
Таша беше скръстила ръце и се беше облегнала на касата на вратата към антрето.
— Никаква полиция — отсече тя.
Очите й бяха като стъклени топчета — твърди и лъскави.