Дейвид Джоузеф ги беше приел съвсем различно. Беше се примолил да види тялото — да се увери лично дали това е дъщеря му, но Беки му беше отказала, разбира се. Обещаха да придвижат бързо сравнителния ДНК анализ, а Беки се бе постарала да го убеди, че е напълно възможно тялото да е на друго дете. Въпреки това щяха да се опитат да успокоят тревогите му възможно най-скоро.
Ако детето действително се окажеше Наташа Джоузеф обаче, разследването щеше да поеме в напълно нова посока, тъй като при изчезването си като шестгодишна тя определено не беше избягала по своя воля. Том предпочете да не се замисля какво би могла да е преживяла в последните няколко години.
Докато чакаше Беки, той проведе разговор по телефона.
— Джъмбо, извинявай за безпокойството… Сигурно си доста зает, но Беки спомена, че ти си работил по случая с Наташа Джоузеф преди шест години. Прегледах досието, но бих искал да се възползвам от енциклопедичната ти памет.
— Не знам доколко е енциклопедична, но действително си спомням добре този случай. В една и съща нощ мъжът губи и жена си, и детето си. Повикаха ни да огледаме колата, щом разбрали, че има и изчезнало дете. Само че не съм сигурен ще мога ли да помогна, Том, тъй като не открихме нищо — най-малкото кръв, освен тази на майката, разбира се. Травмите й бяха жестоки: беше със счупен врат.
— Чудех се как е излязло момиченцето от колата — предполагам, че вратата е била с детска защита. До какво заключение достигнахте?
— Честно казано, не установихме нищо конкретно. Вратата до детското столче действително имаше защита, но на другата тя не беше включена, така че Наташа би могла да е излязла оттам. Имаше хипотеза, че някой я е спасил и я е взел със себе си… само че не открихме доказателства в подкрепа на предположението, затова решихме, че е излязла от колата, за да потърси помощ, и се е отдалечила сама.
Джъмбо не успя да му даде повече от това — горе-долу според очакванията и на самия Том. Ако имаше още нещо, щеше да го е прочел в досието.
Къде обаче се беше дянало детето, по дяволите?
Когато паркира в алеята до къщата, все още търсеше отговора. С леко разочарование забеляза, че колата на Лио я няма. Явно щеше да закъснее. Том взе нещата си от задната седалка, отиде забързано до входната врата и пъхна ключа в ключалката. Алармената инсталация изписука, той отиде до контролното табло и я изключи.
След обира на вилата му в Чешър миналото лято беше станал доста предпазлив. Тогава решиха, че крадците са търсели нещо от документите на брат му Джак, а те в момента бяха тук — в дома му.
Том беше наясно, че няма да се успокои напълно, докато не стисне зъби и не прегледа документите, за да разбере защо някой би искал да ги отмъкне… при положение че не беше закъснял и още през лятото крадците не бяха намерили онова, което са търсили, разбира се.
Той извади чаша от бюфета в кухнята, сипа си щедра доза уиски „Гленморанджи“ и го отнесе в дневната. Седна на дивана, но не след дълго се отказа от удобните, меки възглавници и се отпусна на килима, опирайки гръб в седалката, на която беше допреди малко. Посегна към дистанционното на холната масичка и натисна копчето, за да пусне произволна песен.
Еклектичният музикален вкус на Том се дължеше на брат му. От гимназиалните си години до деня, в който Джак загина, двамата с наслада се впускаха в безброй разгорещени спорове за най-добрия музикален стил. Том ясно си спомняше първата вечер, в която брат му нареди да иде в неговата стая, за да го „образова“. Седнал с кръстосани крака на леглото, той се опита да го убеди, че музикалният му вкус е ужасяващ, докато накрая Джак не извади две кутийки бира изпод леглото и не тикна едната в ръката му.
— Пий, успокой се и слушай — нареди той на леко изненадания, но очарован тринайсетгодишен Том.
Бяха спазвали този обичай до края на живота на Джак. Събираха се по няколко пъти годишно, пиеха бира и слушаха музика. Том почти не пиеше бира по други случаи. Това беше техният обичай с Джак, а вкусът някак вървеше с него.
Той отпи от уискито. Рядко си позволяваше да размишлява за Джак, а и се страхуваше, че прегледът на бумагите на брат му ще отвори кутията на Пандора. Документите от години се намираха при адвоката на Джак, Том упорито ги отбягваше, а беше предпазлив и по отношение на спомените — не задължително хубави. Спомените бяха най-сериозното предизвикателство.
Истината беше, че Джак следваше свои собствени правила. Изпитваше пълно отвращение към всяка форма на дисциплина и контрол, а удивително проницателният му ум непрекъснато диреше нови и нови предизвикателства… докато накрая не намери единственото, което щеше да увеличава своята сложност и да провокира будния му ум: компютъра. С възрастта това се превърна в мания. От деня, в който си купи един ZX Spectrum, Джак почти не излизаше от стаята си.