Ситуацията хич не се нравеше на Том. Момичето на Джоузеф беше изчезнало на шестгодишна възраст, тоест някой го беше приютил. Защо го бяха пуснали точно сега?
— Какво искаш от мен? — попита Беки.
— Иди у семейство Джоузеф. Трябва да се уверим, че действително е тя. Ако откаже да говори с теб, кажи на близките, че ще я оставим да привикне няколко дни, но след това се налага да говорим с нея. Вземи със себе си и някой по семейните въпроси — човек, обучен да разпитва деца. Трябва да разберем къде, по дяволите, е била, кой я е държал толкова години и защо.
12
Вече се чувстваше в безопасност в стаята — беше барикадирала вратата със скрина. Не беше убедена, че ще се справи с толкова голяма мебел, но някак успя, при това я местеше все по-лесно. Бе намерила скривалище за нещата си, но все още не можеше да поеме риска да ги остави да влизат в стаята, когато пожелаят.
Дейвид — който искаше да му казва „татко“, какъв оптимист — й даде свой стар мобилен телефон, за да можела „да звъни на приятелите си“. При думите му едва не се засмя. Стар апарат, пълен боклук, но той явно се гордееше колко е съобразителен.
Дано престане да я докосва. От това изтръпваше.
Беше видяла как Ема претърсва джобовете на вълненото й палто, след като най-сетне го свали предишната вечер. Затръшна вратата на стаята и се измъкна крадешком; Ема хвърляше гузно поглед през рамо, докато ръцете й тършуваха из джобовете на окаченото в антрето палто. Сигурно се надяваше да намери телефон. Все едно Наташа би проявила глупостта да донесе телефон в къщата вчера.
Ема не би споделила с Дейвид, че е претърсила палтото. Това би му се сторило ужасно. Ема обаче не й вярваше. А това можеше да се окаже проблем.
Снощи, след като всички си легнаха, Наташа се промъкна долу. Светна една лампа, за да разгледа картината в антрето. Беше забравила как изглеждаше майка й.
Как беше могла да забрави?
Майка й беше красива. И толкова я обичаше. Таша си спомняше бегло усещането за тази обич, но не беше изпитвала подобно нещо от много, много време.
След като Дейвид се беше обадил в полицията, се налагаше да мисли в движение. Не биваше да става така. Таша знаеше, че полицаите предават всичко, което им се каже, а това означаваше неприятности. Опита всичко, за което се сети, за да го накара да промени мнението си, но Ема беше непреклонна.
Щеше да манипулира Дейвид по-лесно, ако беше сам. Гузната му съвест му тежеше. Може би щеше да го убеди да не замесва полицията. Ема беше доста по-категорична. Заяви, че трябвало да уведомят полицията заради момичето… мъртвото момиче. Таша потисна плача си. Дали не беше…? Не. Не биваше дори да си го помисля!
Ема обаче спечели битката и убеди Дейвид да се обади. Въобразяваше си, че знае разликата между добро и зло.
Може и да знаеше нещо за доброто, но не знаеше нищичко за злото. Нямаше и най-бегла представа какво представлява „злото“.
Таша се усмихна на себе си. Скоро щеше да научи.
13
Беки се загледа в откритите поля около дома на Дейвид Джоузеф. Червената тухлена къща вдъхваше усещане за стабилност, но тя лично не би живяла тук. Идеята за живот в провинцията изобщо не я привличаше, а и дори някога да променеше мнението си, щеше да избере дом с великолепни гледки. Наоколо беше прекалено равно и монотонно за вкуса й. А и лекият дъх на тор също не можеше да спечели градско момиче като нея.
Градината пред Блу Медоу Хаус изглеждаше досущ като всяка градина през март — като цяло доста сива, с няколко бодро жълти нарциса, които загатваха задаващите се топли месеци. Въпреки това цветно петно Беки се вгледа в сенките на черните облаци, прогонили кратките слънчеви мигове от сутринта, и си каза, че би било по-подходящо да нарекат къщата Грей Медоу Хаус[4]. Поне дъждът беше спрял.
Беки натисна звънеца и стрелна косо с очи мълчаливия, спокоен профил на Чарли Хюс, млада полицейска служителка, специално обучена да разпитва деца. Беше с късо подстригана руса коса, а чертите на лицето й сякаш бяха дело на умел скулптор: остри скули, раздалечени лешникови очи, сочни устни. Лице, което на пръв поглед изглеждаше просто привлекателно, но с времето ставаше все по-интригуващо.
— Нямам търпение да видя как ще се справиш, Чарли. Наташа Джоузеф изчезнала преди повече от шест години, но никой не я е зървал и за миг от тогава насам. Просто невероятно.
— Ще направя каквото мога — отвърна Чарли. — Но доколкото разбирам, тя изобщо не иска да говори с нас, така че може и да не постигнем нещо повече от това да се уверим, че действително става въпрос за нея.
4
В британската традиция е популярно на подобни усамотени имения, отдалечени от града, да се дават имена; това на дома на семейство Джоузеф в буквален превод значи Къщата със синята ливада; вариантът на Беки гласи: Къщата със сивата ливада. — Бел. прев.