Разговорът им спря дотук, тъй като една жена с бледо лице на около четиресет години отвори вратата. Очите й имаха призрачното излъчване на човек под стрес.
— Добро утро — рече Беки. — Госпожа Ема Джоузеф? Аз съм инспектор Беки Робинсън, а това е полицай Шарлот Хюс.
Жената кимна.
— Моля, заповядайте.
Тя разтвори вратата, за да въведе Беки и Чарли в широкото антре. В дъното му имаше красива антикварна дървена маса с купа пресни цветя, чиято яркост се открояваше на фона на светлобежовата стена отзад. Беки обаче се заинтригува повече от портрета над цветята. Картината изобразяваше прекрасна млада жена, всъщност почти момиче, седнала на шезлонг с подвити встрани от тялото крака. Ема Джоузеф проследи погледа й.
— Това е първата съпруга на мъжа ми, Каролайн. Майката на Таша.
Беки се обърна към жената пред себе си в антрето в търсене на някакъв признак на негодувание, че портретът на бившата съпруга все още виси на почетно място, но не забеляза такъв. Долови единствено нотка тъга.
— Таша е с баща си. Ще ви заведа при тях.
Беки не помръдна.
— Преди да идем при нея, госпожо Джоузеф, бихте ли ми разказали за вчера? Доколкото разбирам, просто се е появила в кухнята ви?
Ема Джоузеф вдигна ръка и прибра зад ушите си няколкото непокорни кичура коса, изплъзнали се от хлабавата опашка.
— Беше много странно. Бях горе с Оли — моето момченце. Слязох в кухнята и я заварих там. Просто стоеше, без да обелва и дума.
— Как според вас е влязла, госпожо Джоузеф?
— Явно е заобиколила къщата и е влязла през задния вход. Не заключвам, когато ще съм си вкъщи през целия ден. Може и да не е най-разумното решение на самотно място като тук, но…
Тя повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Просто навик“.
— Сподели ли нещо с вас? Как се е озовала тук, къде е била?
— Нищо. Не можем да изкопчим нищо от нея, освен че не желае да намесваме полицията. — Жената поклати глава и се взря в Беки. — Просто изникна. От нищото. Как е стигнала дотук?
— Не ви ли каза?
— Нито дума. Отказва да говори дори с баща си.
— Разбирам, госпожо Джоузеф. И още нещо, ако позволите. Преди да слезете и да заварите Наташа в кухнята, спомняте ли си да сте чули нещо необичайно навън?
За момент на лицето на Ема Джоузеф се изписа объркване, но тя беше съобразителна жена.
— О, имате предвид кола или нещо такова?
— Ами намирате се доста встрани от маршрута на автобусите, а и с всички тези пътчета ми е трудно да си представя, че се е добрала дотук сама.
— И на мен — кимна Ема. — Само че не чух нищо. Тракторът в съседната нива вдигаше толкова шум, че не бих чула дори и танк „Шърман“, честно казано. Но ако смятате, че някой я е довел, за какво му е да я държи шест години, след което да я върне?
Беки си пое дълбоко дъх.
— Нямам никаква представа. Изобщо не звучи логично, поне за мен.
Ема Джоузеф отвори вратата към кухнята и Беки набързо огледа уютното, удобно съчетание от кухня и хол — като от страниците на списание за интериор — след което спря очи на мъжа, обърнал гръб към тях. Пъхнал ръце в джобовете на панталона си, той се бе вторачил в задния двор през стъклената врата от пода до тавана. Беше среден на ръст, с атлетично телосложение, но отпуснатите рамене му придаваха излъчването на човек, далеч по-възрастен от уверения хубавец, с когото се бе запознала Беки едва ден по-рано.
Какво денонощие беше преживял! Беки си спомни как кожата му пребледня и той се отпусна в стола при новината, че е открито тялото на момиче. В момента би трябвало да се радва, но Беки долавяше само объркване и разочарование.
Единственото, което се движеше в цялото помещение, беше момченцето в детското столче. При влизането им то обърна глава и бебешкото му лице грейна при вида на майка му. Играеше си с някакви ярко оцветени пластмасови яйца и взе да удря едно от тях по подноса отпред, зарадвано от появата й. Беки погледна Ема — тревожно смръщените вежди се отпуснаха, тя се усмихна за миг на сина си, а после се обърна към съпруга си и рече нежно:
— Дейвид… От полицията са тук.
Дейвид Джоузеф откъсна очи от двора, завъртя глава, но хвърли още един прощален поглед навън; накрая се обърна и пое към Беки и Чарли, протегнал ръка, за да се здрависа и с двете.
— Благодаря ви, че дойдохте. Знам, че трябваше да ви се обадим по-рано, но Таша изглежда толкова крехка, а и беше категорична, че не бива да известяваме полицията за завръщането й. Каза, че пак ще изчезне, ако ви се обадим.
— Но още е тук? — попита Беки.
Дейвид кимна.