— Заключих всички врати, след което поговорихме с нея и й обяснихме защо се налага да се свържем с вас. Казахме й за момичето — онова, което сте открили вчера. Това май я разстрои. Уверих я, че целта ви е просто да сте сигурни, че наистина е дъщеря ми — въпреки че за мен самия няма и капка съмнение — за да приключите случая.
На Беки й беше ясно, че моментът не е подходящ да му противоречи, но ако Дейвид Джоузеф смяташе, че случаят е приключен, беше в дълбока заблуда. Където и да бе живяла дъщеря му, някой я беше държал в тайна повече от шест години. Съдейки по опита си, Беки предпочиташе да не си представя през какво би могло да е минало това дете.
— Ако смятате, че е по-добре днес да не навлизаме в подробности, господин Джоузеф, няма да го правим. Къде е Наташа в момента? — попита Беки.
Дейвид се обърна и се върна пред прозореца. Трите жени го последваха. Зад стъклото имаше изпотъпкани цветни лехи и кална морава, която изглеждаше така, сякаш допреди малко е служила за игрище на местния футболен отбор. Една кръпка трева в дъното обаче беше непокътната; в средата й имаше детска люлка. Сгушеното в нея слабо момиче се оттласкваше напред-назад с крак от земята, увило ръце около веригите. Изглежда се беше вторачило в далечината, отнесено кой знае къде в мислите си.
— Там е, откакто й казахме, че ще ви се обадим. Наблюдавах я, за да не избяга. Като малка прекарваше часове на люлката. Казваше, че някоя нощ ще се залюлее толкова нависоко, че ще докосне някоя звезда.
— Може ли да поговорим с нея? — попита Беки.
Преди Дейвид да отговори, Ема ги прекъсна:
— Дейвид, ако нямаш нищо против, предпочитам да заведа Оли някъде другаде. Мисля, че случващото се го тревожи.
Дейвид погледна отнесено жена си и повдигна рамене с вяла изненада.
— Да, разбира се. Не мисля, че присъствието ти е нужно.
Той премести поглед от Беки към Чарли:
— Нали?
По изражението на лицето на Ема личеше, че думите му са я накарали да се почувства отхвърлена.
— Не мисля, че е проблем — каза Беки. — Но ще трябва да поговорим пак с вас, за да сме сигурни, че сме записали всичко. Освен това ми се струва, че ще ни бъдете от изключителна полза и занапред, така че ако момченцето ви заспи скоро, моля, върнете се тук.
Ема се усмихна за миг на Беки с благодарност, след което излезе от кухнята, понесла в ръце Оли, който се развика възмутено, че го отнасят.
Дейвид плъзна вратата встрани, излезе на двора и запристъпва внимателно през калта към дъщеря си. Беки и Чарли ги оставиха насаме за малко. Той приклекна, за да е на едно ниво с лицето й; чуваха гласа му, но не можеха да различат отделните думи. Наташа не гледаше в него. Той се пресегна, за да я докосне по ръката; двете не пропуснаха факта, че тя се сепна и я дръпна рязко.
— Как ти се струва, Чарли? — попита Беки.
— Ако трябва да съм честна, изглежда странно. Завръща се, а отхвърля всички… особено баща си, както изглежда. Съмнявам се, че ще можем да обясним каквото и да било, преди да научим причината за внезапното й завръщане точно сега.
— Хайде. Тази битка е загубена за него. Да опитаме да вземем ДНК проба и да послушаме съвета на Том — да им осигурим нужните телефонни номера и да ги оставим на мира. Поне за ден-два.
Двете последваха Дейвид през градината. На път към люлката, Беки насочи вниманието си към Наташа, която изглеждаше твърде малка и слаба за момиче, току-що навършило тринайсет. Ръцете, подаващи се от ръкавите на пуловера й, бяха с толкова тънки китки, че сякаш беше достатъчно човек да ги стисне, за да ги счупи. После обаче Беки надникна в очите й… те разкриваха нещо коренно различно. Не бяха очите на дете. В твърдия й поглед проблясваше някаква язвителност, някакво осъзнато упорство. Въпреки това зениците й бяха леко разширени — класически признак на страх.
От какво се страхува?
— Здравей, Наташа. Казвам се Беки, а това е Чарли. Знаем, че не искаш да говориш с нас. Баща ти ни обясни, така че няма да те притискаме.
Наташа беше открила една разплетена нишка в ръкава на мърлявия червен пуловер. Сега я подръпваше и наблюдаваше с интерес разплитащия се ръкав.
— Тук е доста тихо, нали? — обади се Чарли. — След като дъждът спря, се чуват птиците. Чуваше ли птици на мястото, където живееше?
Беки забеляза, че устните на Таша помръднаха. Само че не за да проговори — изви ги в подигравателна усмивка. Чарли се засмя леко.
— По изражението ти се досещам, че отговорът е „не“. Права ли съм?
Момичето не отрони и звук.
— Мислиш ли, че би могла да ми разкажеш нещо за мястото, на което си живяла?