Той мълчеше.
— Значи са говорили истината — подхвърли Наташа сломено.
— Наистина съжалявам, Таша. По онова време това ми се струваше най-добрият изход. Имах дългове. Дългове към доста… жестоки хора.
— О, да. Голям майтап — аз познавам тези хора. Живях с тях цели шест години, забрави ли?
— Знаех, че в един от сейфовете има диаманти, знаех и в кой точно. Обаче ако просто бяха проникнали с взлом, за да ги отмъкнат, в полицията щяха да се досетят, че съм замесен. Затова планът беше да се престорят, че ви отвличат… но нямаше да е наистина.
— За нас с мама обаче щеше да е съвсем наистина, не мислиш ли?
— Да, но не задълго. Щях да им помогна да проникнат в трезора, за да откраднат диамантите. Щях да изплатя дълга си, а те щяха да освободят теб и майка ти. От полицията щяха да останат с впечатлението, че съм действал по принуда. Никой нямаше да пострада. Това беше планът.
— Значи си знаел кой ме е отвлякъл, след като всичко се обърка. Защо не каза на полицията?
— Не знаех, кълна се. Наистина не знаех. Кълна се, Таша. Човекът, на когото дължах пари, изчезна, а така и не научих името му. Срещахме се да играем карти. Станах лекомислен — повтарях си, че всеки момент ще ми дойде късметът. Той беше единствената ми връзка с тях.
Ема чу как Наташа се разсмя пискливо и едновременно с това заплака.
— Ти наистина си пълен глупак! Абсолютно всички са били замесени — всички, с които си играл карти. Бас ловя, че са се престорили, че не се познават, нали? Подвели са те от самото начало — поредния тъпанар, който не знае как да си пази парите. И как си плати проклетия дълг, след като обирът се провали?
Той затвори очи. Отговорът му беше толкова тих, че Ема едва го чу.
— Със застраховката за живот на майка ти.
Чу се рязко поемане на въздух, което прерасна в хлипане. Ема беше чула достатъчно. Тя разтвори широко вратата, отиде до Наташа и я притисна в прегръдките си. За миг момичето се отпусна в ръцете й.
— Ема… — поде Дейвид, като местеше очи между нея и Наташа и очевидно се питаше колко е чула.
Единственото, за което мислеше тя, беше мъката, с която се бореше съпругът й при срещата им след инцидента; безкрайните му приказки колко обичал семейството си, как щял да постъпи другояче, ако можел да върне времето назад. Това обаче може би не беше само мъка. Може би дори беше нещо съвсем друго.
Вина.
49
Беки с облекчение се завърна в онова, което възприемаше за нормалния свят, при хората, с които знаеше как да се оправя — утайката на Манчестър например. Тях поне обикновено ги разбираше — досещаше се какво мислят. Последните няколко часа бяха минали трудно, в най-добрия случай. Усещаше, че Дейвид се е затворил пред нея, въпреки че на повърхността се преструваше на отзивчив.
С Наташа нещата стояха съвсем другояче, естествено. Разбираемо беше, че е страшно объркана, но бе извършила сериозно престъпление. Освен това я бяха възпитали да краде, да мами, да пренася дрога… Престъпница ли беше, или жертва? Беки можеше да се справи отлично и с едното, и с другото, но когато двете роли бяха смесени в един човек, се объркваше. За нея това бяха противоположни понятия. Човек постъпва или правилно, или погрешно.
Том често й повтаряше, че светът рядко е черно-бял и че понякога се случва добър човек да извърши нещо лошо. За Беки животът беше по-прост, когато добрите се държат добре, а лошите са проклети мръсници, точно както очакваше.
— Много си мълчалива — подхвърли Том, докато караше по тъмните, мокри улици в предградията на Манчестър.
— Извинявай… Мислех, че сме обсъдили всичко.
— Така е, но обикновено това не е повод да млъкнеш.
Тя обърна бавно глава и повдигна вежди. На лицето му играеше бегла усмивка.
— Хайде, Беки, кажи: какво те притеснява?
Тя замълча още миг.
— Ами Дейвид, докато говореше по телефона с боклука, който му се обади… не знаем кой точно, защото не го чухме. Ясно виждаше жестовете ми да включи телефона на високоговорител. Дори се пресегнах, за да го направя вместо него, но той се дръпна. Защо би направил подобно нещо?
— Мислиш, че е въвлечен?
— Не знам, Том, но се надявам — моля се — да не е така.
Том спря колата до нейната.
— Аз също.
Той се обърна към нея, без да гаси двигателя:
— Така, разположили сме един въоръжен мобилен екип в близост до семейство Джоузеф и още един в Солфорд, на домашния адрес на Фин Макгинес. Предполагаме, че Джули е отнесла бебето там, а не в другата къща, която несъмнено е пълна с любопитни жени и негодяи. Би ли отишла там? Ще изчакате сигнала за действие, ще проникнете вътре и ще вземете бебето. Ако извадим късмет, ще върнем Оли Джоузеф невредим у дома, без да позволяваме да се случи друго.