— А как беше тогава? — попита тя. — Предложиха ти да ти върнат детето четири години по-късно. Как се почувства, като им каза: „Не, благодаря.“?
Ема отново протегна ръка към нея и тя я сграбчи, опитвайки се да заглуши спомена за онова, което последва.
— Нямаше начин да установя, че действително си при тях. Нямаше време, за да ми докажат.
— Изпратиха ти шибана снимка… Какво повече искаш?
След снимката Наташа отново се бе превърнала в спънка. Ами ако Дейвид се свържеше с полицията? Ако постъпеше като всеки нормален баща? Снимката щеше да се разпространи. Някой можеше да я разпознае на улицата. Или социалните работници, които идваха в дома им по-често, отколкото беше по вкуса на Рори… някой от тях също можеше да я разпознае. Затова трябваше да остане скрита. Рори я хвърли в Ямата просто защото можеше, защото планът се бе провалил, а той нямаше на кого друг да си го изкара.
Дейвид продължаваше с оправданията. Гласът му звучеше слабо, като скимтене. Ако го бяха отгледали по начина, по който бяха гледали нея, щяха да му избият и този навик.
— Можеше да е просто дете, което прилича на теб. Не бях сигурен. Ако знаех, че си ти, щеше да е друго.
— Искаха да се обадиш веднъж по телефона. Това беше всичко. Едно шибано позвъняване, за да кажеш кога възнамерява да опразни сейфа си някакъв тип. Същият, който сипеше хвалби наляво и надясно за купищата пари, които държал в трезора ти. Не си заслужавах риска, така ли?
Всъщност вече й беше дошло до гуша от лъжите му. А се бе запитала, макар и за кратко, дали всичко, което са й казали, не е лъжа… дали Рори и Фин не са направили фалшив запис, дали не би могла да бъде щастлива тук. Какъв избор само — ако въобще имаше право на избор. Да остане да живее тук с Дейвид или да се върне и да си получи наказанието.
Очите на Наташа взеха да парят. Какъв избор само!
Ема бе заковала очи върху Наташа. През какъв ад преминаваше тя! Да чуе подобно нещо, да разбере, че собственият й баща е готов да я остави да страда — дори само за няколко часа — за да разреши собствените си проблеми. Тя самата по-скоро би се разделила с живота си, отколкото да стори нещо подобно на Оли. Нямаше думи.
Дейвид явно се тревожеше повече как ще го приеме тя, отколкото Наташа.
— Това беше грешка, Ема.
„Обясни го на дъщеря си — пламна мисълта в ума й. — Кажи го на Таша, не на мен.“
Знаеше обаче, че той няма да го направи. Искаше тя да застане на негова страна, да го подкрепи, да прояви разбиране, както правеше винаги.
— Защо не положи повече усилия да се свържеш с тези хора… защо не направи онова, което искат, за да си върнеш Таша? Защо не разказа на полицията тази жалка история?
Отговорът й беше ясен, разбира се. Не му е стискало. Тревожел се е повече какво ще се случи с него самия, ако иде в полицията, отколкото какво се е случвало с дъщеря му. Надявал се е, че нещата някак ще се наредят, без да му се налага да прави каквото и да било.
Споменът за часовете, в които й бе говорил за загубата на Каролайн и Наташа, оживя в съзнанието й и тя осъзна, че Дейвид всъщност беше приел смъртта на Каролайн леко. Тя неизбежно присъстваше в разговора, но онова, което го мъчеше най-много, беше загубата на Таша. Дали беше заради мъката и вината, или всъщност заради страха? Страхът, че в някакъв момент в бъдещето, когато нещата ще бъдат извън неговия контрол, всичко това ще се обърне срещу него? Таша и случилото се с нея бе единственият проблем, който нямаше просто да изчезне, независимо от опитите му да не мисли за него, защото непрестанно дебнеше в тъмните ъгълчета на съвестта му. И действително, преди две години всичко това се бе обърнало срещу него… а той не бе предприел нищо.
Дейвид пак прокарваше пръсти през косата си. Привичката, която доскоро предизвикваше умиление у нея, внезапно й се стори неимоверно дразнеща.
— Не знаех как да се свържа с тях — рече той. — По принцип те се свързваха с мен. Опитах всичко. Мислех, че когато нещата се поуспокоят след катастрофата и след като от полицията престанат да се занимават с мен, с всичките ни приятели, с близките ни, планът ще се задейства отново и ще си върна Таша. Три седмици по-късно обаче клиентът изтегли диамантите. Беше намерил купувач.
— А ти не направи абсолютно нищо?
В гласа й звучеше отвращение.
— Какво можех да направя? — попита Дейвид с искрено недоумение.
— Можеше да се обадиш в полицията.
— И какво? Да призная какво съм извършил?
Ема се изуми. На лицето на Дейвид бе изписан ужас, сякаш предложението й беше абсолютно нелепо.