— Да… точно така трябваше да постъпиш. Освен това защо не си съобщил в полицията за възможността да си върнеш Таша преди две години?
— В твоите уста всичко звучи толкова просто, а не е така. Всеки би могъл да скалъпи някаква история как Таша е попаднала при него. Освен това наистина мислех да ида в полицията, но те заплашиха, че ще наранят теб, Ем. Ти беше бременна с Оли. Не исках да загубя второ семейство.
— Значи продаде първото, за да предпазиш второто, така ли? — попита Наташа, като обагри решението му с привидно здравомислещо звучене.
— Ако бях отишъл в полицията, щеше да се наложи да обясня случилото се преди шест години. Щяха да ме арестуват… разбираш, нали?
Внезапно през стаята премина леден порив на вятъра, от който кожата на Ема настръхна… от студ и от страх.
— А случилото се с Оли? И то ли е твое дело, Дейвид? Да не си им позволил да вземат и него, за да се избавиш от някоя друга глупост?
Тя чу сподавеното „не“ на Наташа, но бе заковала очи в лицето на Дейвид. Реши, че разчита отговора в потресения му поглед… но може би изобщо не го познаваше.
Звънът на телефона на Наташа разби възцарилото се за миг мълчание.
Дейвид и Ема се спуснаха в кухнята по настояване на Наташа. Тя реши, че е добре гласовете им да се чуват по микрофона там, затова влязоха и подхванаха представлението, въпреки че Ема искаше единствено да го сграбчи за гушата и да го тръска, докато не й каже всичко. Тя сложи ръце на стомаха си в опит да потисне гаденето, надигнало се дълбоко в нея. Независимо дали съпругът й имаше нещо общо с похищението на Оли, или не, ако не беше подхванал всичко това преди шест години, нямаше да стигнат дотук.
Тя изтрака с няколко чинии и пусна чешмата, за да оповести на слушателите, че се намират в кухнята. Не можа да се пречупи да подхване разговор с Дейвид.
Наташа ги последва минута по-късно.
— Дейвид, обадиха се. Искат да говорят с теб. На високоговорителя.
Тя сложи телефона на масата и в помещението екна роботизиран глас.
— Записвай: в 2:30 часа сутринта ще идеш с колата до „Джоузеф и син“. На площадката пред задния вход ще намериш войнишки сак. Вземи го със себе си. Влез в общото фоайе през задния вход. Знаеш кода. В 3:01 часа ще въведеш следните числа на електронната ключалка на вратата на „Джоузеф и син“: 1563974. Така ще получиш достъп до трезора. Погрижили сме се за програмираното заключване. Подпри вратата, за да не се затвори — в противен случай програмата ще се рестартира и няма да можеш да излезеш.
Дейвид пишеше трескаво. Ема също записваше — не можеха да си позволят грешки.
— Отвори вратата на стаичката с ключовете и вземи ключа за сейф 2909. Изпразни съдържанието на сейфа в чувалчетата, които са в сака, и ги натовари в колата. Разполагаш точно с 58 минути за това, преди автоматичната проверка за пробив на охранителната система да се задейства. Трябва да напуснеш сградата и да затвориш вратата, преди да дойде този момент, иначе полицията ще те арестува и повече няма да видиш сина си. Разбираш ли?
Дейвид вдигна очи към Ема и тя кимна. Беше запомнила подробностите и можеха да ги преговорят заедно. Имаше време.
— Ще позвъним на този телефон в 4:10 сутринта, когато вече трябва да си в колата. Ще ти кажем къде да доставиш взетото. Облечи се в черно — от главата до петите. В трезора няма да има никаква светлина.
Ема погледна съпруга си и за миг се изпълни със съчувствие. Да попаднеш на онова място сам през нощта, под улиците на Манчестър, в сграда, която от години пази бог знае какви тайни… подобна мисъл би накарала и най-коравия мъж да пребледнее.
— Разбра ли всичко?
— Да — отговори Дейвид.
— А ти, Ема? — попита гласът.
— Не. Кога ще видя сина си?
— Когато изпълните мисията. Наташа ще се върне при нас, а бебето си идва при вас. Ще ви известим къде да го откриете, щом момичето се върне при нас. Няма да пострада.
Ема изгледа Таша потресено. Тя непрекъснато им повтаряше, че ще трябва да се върне там, но Ема не беше допускала, че наистина ще се стигне дотам.
Мъжът заговори отново:
— Слушаш ли, Ема?
— Да — отвърна тя тихо, все още втренчена в бледото лице на Наташа.
— Чудесно… Защото не Дейвид ще изпълни тази мисия. А ти. Ти ще идеш в трезора… ако искаш да си върнеш сина.
Линията прекъсна.
51
Беки не очакваше да открият толкова лесно къщата, в която подозираха, че се намира Оли. От екипа на „Титан“ потвърдиха, че жената на Фин Макгинес държи камионетката за бургери; уж порядъчното семейство имаше къща в учудващо преуспяваща част на Солфорд, на улица с красиви самостоятелни къщи. Само по себе си това беше облекчение, тъй като операция под прикритие на улица с гъсто разположени къщи, където съседите са през два метра един от друг, беше кошмар.