Пред очите му нещо на екрана помръдна. Не го различи добре, но беше убеден, че е мярнал силует.
— Пол, имаш ли секунда? — попита той.
Гласът му издаваше тревогата, с която се беше залепил за екрана. Той заговори на оперативния:
— Може ли да пуснете отново последните трийсет секунди?
Пол прекоси залата и двамата се вторачиха в екрана.
— Виж… ей сега.
Том се приведе и посочи на екрана.
— Още веднъж, Люк — помоли Пол спокойно.
Изгледаха отново откъса.
— Прав си, Том. Как предлагаш да постъпим?
И двамата обаче бяха наясно, че няма какво да направят, освен да известят дежурния екип на място.
Ако се свържеха с Ема, рискуваха да провалят цялата операция; у Том обаче нямаше и капка съмнение, че някой току-що я беше последвал надолу в трезора.
55
С внезапен повей вятърът събори няколко дъждовни капки от надвисналото дърво върху прозореца в стаята на Наташа. Тихото им трополене беше единственият звук в иначе притихналата къща. Не можеше да понесе присъствието на Дейвид в същата стая. Що за безумие — да сметне, че двете с майка й няма да пострадат, ако ги отвлекат и затворят, било и за няколко часа? С години се бе надявала Рори да я лъже за катастрофата, но тази вечер оправданията на Дейвид я убедиха, че всичко, което й бяха казали, е истина.
Тя помнеше майка си. Спомняше си мириса на парфюма й — на нежни цветя; помнеше колко деликатна беше, направо плаха в сравнение с хората, с които Наташа заживя след това. Спомняше си първия си учебен ден и с мъка сдържаните сълзи на майка си. Както и края на всеки учебен ден — как я чакаше на портата на училището; не се залисваше в разговори с останалите майки и бащи, а следеше притеснено с очи вратата, докато Наташа не излезе. В този миг започваше да подскача нагоре-надолу на място, като й махаше бясно, сякаш не се бяха виждали от месеци. Казваше, че й липсва във всеки миг от деня и брои минутите, докато се прибере у дома.
Нещо й казваше, че ако в онази нощ майка й не бе умряла, а я бяха отвлекли, тя никога нямаше да го преодолее. Вероятно щеше да заприлича на жената, която живееше по-нагоре по улицата на Рори и Дона. Преди двайсет години й се случило нещо, макар че никой не знаеше какво точно, и оттогава тя не беше напускала дома си. Децата й правеха номера, за да я накарат да отвори вратата, но тя просто надничаше през прозореца с кръглото си тъжно лице.
Нима Дейвид не си е давал сметка какво ще причинят действията му?
Наташа се погледна в огледалото; по лицето й проблясваха сълзи, досущ като дъждовните капчици, които се спущаха по прозореца. Известно време се бе надявала, че приказките на Рори ще излязат куп лъжи… или поне че Дейвид ще й предложи някакво приемливо извинение. Беше си позволила дори да си представи какъв би бил животът й, ако остане тук, с Дейвид, Ема и Оли — след като си го върнат.
Тези мечти обаче бяха детински. Нямаше представа какво очаква баща й и Ема, макар че вината за това падаше върху нея. Съсипа живота им точно както Дейвид бе съсипал нейния.
Ясно й беше, че няма да й позволят да остане — дори да беше желана тук… а това не беше вярно. Не виждаше причини да решат да се борят за нея — за най-умелата крадла по магазините в западен Манчестър, специалист по задигане на мобилни телефони, преносител на дрога и похитител на бебета. Сериозно?
Замисли се какво предстоеше. Полицаите щяха да спасят Оли и всички — Рори, Фин, Шефа — щяха да се досетят, че ги е предала. Щяха да разберат, че или Ема, или Дейвид са се обадили в полицията, а тя не ги е спряла. Щяха да обвинят нея. Дори да каже, че не е знаела, нямаше да й повярват. Така или иначе щяха да я накарат да си признае с бой. След което имаше само един възможен изход.
Тя стана от леглото и спря пред скрина. Взе сака, който си беше харесала, когато Ема й донесе дрехи, и започна да го тъпче с багаж. После спря. Това беше кражба; щяха да я намразят още повече.
Тя съблече бавно всичките си дрехи, сгъна ги и ги прибра по чекмеджетата. На дъното на гардероба стоеше чантата с дрехите, с които беше дошла; облече ги една по една, като за пръв път усети грубия допир на евтиния плат и мириса на старо, забеляза тъмните петна от храна, оставени от децата, носили дрехите преди нея.
Беше готова. Сега трябваше просто да изчака.
56
Ема отново избърса влажни длани в крачолите си и за втори път вдигна десния си показалец пред себе си. Отпечатъкът й не беше приет. Беше почти убедена, че ако не се получи и този път, й остава само един опит, преди отпечатъкът й да бъде обявен за невалиден и тя да загуби възможност за достъп до стаята с ключовете.