Том й беше вдъхнал сили, макар че можеше да си представи с какви терзания го изпълваше мисълта, че Джак е жив някъде там. Същите, каквито изпитваше тя самата.
— Иска ми се да зарежа работата си и да тръгна да го търся, Ем — каза й той един ден, седнал на масата в нейната кухня. — Само че той не го иска… знам.
След кошмара на онези няколко дни изглеждаше толкова тъжен… Ема знаеше, че си има приятелка; беше я споменал мимоходом, когато се бяха озовали в дома му. На нейната покана някой път да й дойдат на гости обаче, той отвърна: „Не е сега моментът“. Тя не успя да изкопчи нищо повече.
Всяка вечер си лягаше с мисълта за Джак и за живота, който бяха загубили. Спомняше си мига, в който я беше докоснал, усещането за тялото му, притиснато към нейното в трезора. Тя бе ужасена, но в същото време топлината, която той излъчваше, й бе подействала някак успокоително. Още преди да разбере кой е зад нея, бе усетила, че през тялото й преминава нещо като ток. После видя очите му и отново се изгуби.
Така минаваха нощите й — в грижи за Оли и в мисли за Джак. А през деня двамата с Оли имаха нова задача, от която нямаше да се откажат — колкото и време да им отнеме.
Всяка сутрин, щом слезеха долу, Ема казваше наум няколко думи на портрета, който все още висеше в антрето.
— Няма да се откажа, Каролайн.
После в повечето дни от седмицата се качваше в колата с Оли и подкарваше към Манчестър или към Стокпорт, като променяше часа и мястото възможно най-често.
Избираше най-оживеното място, слагаше обърната наопаки пластмасова щайга на земята до количката на Оли и се качваше отгоре. Хората неизбежно я зяпваха и именно в този момент тя започваше да вика.
— Таша! Наташа Джоузеф! Върни се вкъщи, Таша!
Оли се присъединяваше към нея.
— Таса! — викаше той.
Ема избираше местата с много магазини, водена от мисълта, че дребните мошеници — типът хора, които Таша вероятно познаваше — ще са наоколо и ще крадат портмонета и телефони. Спираше всяко дете, което беше на улицата вместо на училище, и му показваше снимката на Наташа. Носеше пресни сандвичи и сладкиши на бездомните. В отплата те трябваше единствено да вземат снимката на Наташа и да я покажат на колкото се може повече хора. Печаташе хиляди плакати и даваше по няколко на всеки, който даваше вид, че споделя съдбата на Наташа — ако изобщо това беше името й в момента — с молбата да дадат плаката на момичето, ако го открият.
В повечето случаи хората хвърляха плакатите в мига, щом Ема продължеше нататък — понякога в кофата, но обикновено ги пускаха с безразличие направо на тротоара. Това обаче беше добре дошло; на плаката не беше само снимката на Наташа. Имаше и снимка на Оли, усмихнат, и с няколко думи в балонче до устата му. Колкото повече плакати имаше: гонени от вятъра по улиците, залепнали по мръсните стени, валящи се в прахоляка до бордюрите, толкова по-голям беше шансът някой от тях да постигне целта си и съобщението им да стигне до Таша.
Наташа Джоузеф, моля те, върни се вкъщи при семейството си.
Малкото ти братче тъгува за теб.
Обработка The LasT Survivors - viper, 2019
***
***
Благодарности
Както е с всички мои книги, подкрепата и съветите, дадени с изключителна отзивчивост от толкова много хора, оказаха огромен ефект. Не знам ще мога ли да им се отблагодаря някога.
За тази книга се обърнах към нов консултант по отношение на полицейските процедури: Марк Грей. Той ме преведе през някои доста заплетени места, като се въздържаше от коментари единствено когато засегнех някоя деликатна област. Поднасяше толкова изчерпателни отговори на всеки мой въпрос, че често отправяше съзнанието ми в нова посока; искрено съм убедена, че не бих могла да напиша „Дъщеря назаем“ без него. Разбира се, на места ми се наложи да отстъпя от ефективността, с която действа полицията в действителност, за да позволя на въображението си да се намеси в процедурите в интерес на изграждането на драматизъм. Накратко, всички грешки в книгата са изцяло по моя вина. И така: благодаря ти, Марк — работата с теб беше истинско вдъхновение.
В „Дъщеря назаем“ е представен нов специалист: криминалният лингвист. Бих искала да благодаря на добрата ми приятелка доктор Изабел Пикорнел, която ме вдъхнови, споделяйки типовете въпроси, които биха могли да изникнат в специфичната сфера, в която работи. Тя ми даде много идеи за бъдещи истории и изключително взискателно провери изказа ми в „Дъщеря назаем“ навсякъде, където бе нужно. Кой би предположил, че стилът на писане на жените е толкова различен от този на мъжете?