Беки отвори вратата, озари помещението с бодрата си усмивка и атмосферата се разведри; изражението й беше точно балансирано между тревогата поради обстоятелствата и спокойната увереност, че всичко ще бъде наред. Тя изведе Наташа в коридора, като й предложи да й потърси нещо за пиене. Вратата се затвори и в помещението се възцари тишина.
Том отново поде делово:
— Добре… Ето как ще процедираме. Ема… Щом излезем оттук, ти идваш с мен. С Беки ще си размените дрехите, а тя ще се върне с Дейвид и Наташа.
Очите на Ема плувнаха в сълзи и тя отметна глава назад, за да им попречи да рукнат. Ако се поддадеше, щеше да се разхлипа и да изгуби и последните остатъци от контрола си. Когато най-сетне проговори, сама усети колко разстроен звучеше гласът й.
— Обеща да ми помогнеш, Том. Какво право имаш да ме разделяш със семейството ми точно в този момент? Ами ако разберат, че Беки е на мое място, и това провали всичко?
— Трябва да изпратим някого в дома ви, Ема. Само за три-четири часа. Не повече.
— Защо? — настоя тя през стиснати устни.
Том се втренчи в нея, без да отмества очи.
— Трябва да преценим риска. Ако зависеше от мен, бих отвел и трима ви на някое безопасно място още сега и бих започнал преговори, за да върнем бебето ви невредимо. Само че ще позволя Наташа и Дейвид да се приберат в дома ви: смятаме, че Оли има най-добри изгледи за успех, ако дадете вид, че се подчинявате на желанията им. Беки ще намери най-подходящия начин да се погрижи за безопасността на всички ви.
Ема осъзна, че е победена. На мига се почувства самотна — без Оли и Дейвид; за нейна изненада през ума й мина и „без Таша“.
— Освен това Беки трябва да говори с Наташа — за да сме сигурни, че тя вече е на наша страна, а не на тяхна. Нямаме време да проверим това тук, а не бива да рискуваме да сгрешим.
Самата Ема също имаше подобни колебания. Подбудите на Таша да дойде тук се дължаха на страха и не беше ясно дали се чувства в по-голяма безопасност, докато им помага, или докато се подчинява на желанията на господарите си. Тя поне беше наясно с правилата на бандата, докато Ема бе убедена, че нещо убягва на нея самата. Таша се опитваше да й каже нещо, но не можеше. А тя толкова искаше да го научи.
— Веднага ли трябва да тръгнем, Том? Знам, че нямаме време, но бих искала лично да обясня на Таша защо няма да се прибера. Не бих искала да реши, че още някой я е изоставил.
С крайчеца на окото си тя долови въпросително повдигнатата вежда на Дейвид, но в момента важен бе Том — молеше се наум той да приеме.
Той кимна. Слава богу!
— Втората врата вдясно, Ема. Тръгваме след пет минути.
Ема се изправи. Не очакваше Том да я изпрати до вратата. Той отвори и излезе наполовина в коридора.
— Добре ли си? — попита. — И аз искам да поговорим. Ще ти обясня по-късно.
Тя нямаше никаква представа какво значат думите му, но кимна и пое надолу по коридора със съзнанието, че той я съпровожда с очи, за да се увери, че ще стигне невредима до стаята, в която чакаха Беки и Таша.
Най-сетне бяха сглобили почти цялата картина, каза си Том. По някаква причина Каролайн и Наташа — а може би само Каролайн — бяха избрани за жертви. Колата на пътя, която бе споменала Наташа, беше изчезнала преди пристигането на полицията, а мъжете — изглежда бяха същите като днес — се бяха скрили зад живите плетове. Не беше изключено това да е случайна кражба на автомобил, която се е объркала, но Том силно се съмняваше в това.
Смъртта на Каролайн беше изправила бандата пред проблем. Независимо дали бяха търсили откуп или нещо друго, смъртта на жертвата и засиленото присъствие на полицията в района ги бяха принудили да зарежат плана си. При това бяха взели Наташа, която бе станала свидетел на всичко. Момичето не беше бебе — щеше да е в състояние да каже на полицията какво точно се е случило.
Трудно му беше да прецени как възприема всичко това Дейвид Джоузеф. Определено беше пребледнял и мълчалив, а очите му грееха отнесено, сякаш пресъздаваше всеки миг от случилото се в ума си, но Том все още се колебаеше как точно да подходи към него. Надали можеше да добие точна представа за характера му предвид събитията от последните няколко дни, но инстинктът му говореше, че нещо тлее под повърхността — някакъв страх, който не се дължеше на очевидните причини. Не можеше да отрече, че Дейвид беше привлекателен мъж — среден на височина, изтóчен, със светла момчешка коса и красиво лице с фини черти — но все още му беше трудно да прецени дали този чар не е повърхностен.
„Достатъчно добър ли е за Ема?“ Той си пое дълбоко въздух и издиша бавно. Това не го засягаше.