Той продължи да шофира в мълчание, докато не сви до къщата. Преведе Ема бързо до входа под студения ръмеж, в който бе преминал пороят. Тя го последва в кухнята и се настани на едно високо столче от другата страна на кухненския плот почти без да оглежда обстановката.
— Студено ли ти е? — попита той.
Беше затреперила още щом напуснаха супермаркета. И оттогава не бе спряла. Том обаче се колебаеше дали трепери от студ, или от притеснение.
— Добре съм — погледна го тя. — Просто при мисълта, че ми е студено или топло, че съм мокра или гладна, веднага се сещам за Оли. Дали му е топло? Дали са го нахранили?
— Знам. Сигурно е отвратително. Но е важно и ти самата да си във форма. Искаш ли нещо за пиене? — предложи Том и пусна кафе машината.
Самият той имаше нужда от едно двойно еспресо — в последните четиресет и осем часа не беше спал.
— Дали може да изпия един джин с тоник? Как мислиш? Наистина имам нужда.
Том затършува в един от шкафовете, убеден, че има джин; за тоника не беше съвсем сигурен. Накрая намери една бутилка в дъното. Чу се тихо подсмърчане — Ема плачеше тихо. После заговори с неравен, накъсан глас:
— Първо намразих Наташа, знаеш ли… С всяка клетка на тялото си желаех смъртта й. Колкото повече научавам за миналото й, както и за бъдещето, което я очаква, толкова по-загрижена ставам. Не е ли нелепо? Тя отне собственото ми бебе, а аз вече искам да спася и нея. Не бива да се връща към онзи живот! Няма да позволя да се случи.
— Ние също няма да го позволим. Ще заловим хората, които са я отвлекли — до един. Просто ми се ще да знаехме малко повече, затова исках да поговорим. Опитай се да си спомниш и последната подробност от разговорите ви с Наташа, както и подслушаното от разговора им с Рори Слейтър.
Том й подаде питието и я погледна. Тя дъвчеше долната си устна и като че отбягваше погледа му. Той придърпа стол и за себе си.
— Какво? — попита. — Каквото и да е, просто ми кажи.
Тя замълча, сякаш търсеше точните думи.
— Не мога да видя връзката, но според Таша Каролайн извикала мъжко име, преди да катастрофира. Обсъдих го с Дейвид; доколкото му е известно, тя е познавала само един човек с това име. Не разбирам защо, Дейвид също, но името, което извикала, било „Джак“.
Тялото на Том подскочи. Напоследък мислеше непрекъснато за Джак — покрай картата памет, банката в Швейцария, списъка с имена и дати, да не говорим за онова, което Дейвид му каза току-що. Досега обаче всичко беше някак като логическа задача. При вестта, че Каролайн Джоузеф е извикала името „Джак“ в мига, когато колата се е преобърнала, адреналинът нахлу във вените му. Би могло да е и някой друг… обаче доколко вероятно беше Каролайн да познава и друг Джак, при това без съпругът й да е чувал за него?
Той едва чуваше обясненията на Ема откъде са се познавали Каролайн и брат му, но си спомни, че името на Дейвид Джоузеф изскочи в разговора му с Лио за клиентите на Джак.
— За какво мислиш? — попита Ема.
Трябваше да върне вниманието си върху Наташа и Оли.
— Чудя се доколко надеждна е паметта на шестгодишно дете. Аз не си спомням кой знае какво от времето, когато бях на шест. Ти?
— Не. Обаче — без да се обиждаш — това е отпреди трийсет години. Когато си на тринайсет, от шестата ти годишнина не е изминало толкова много време. При това нощта е била ужасяваща за нея.
— Да, спомените й звучат доста точно — каза, че мъжете сякаш ходели на главите си. Знаем, че колата е била преобърната — така я е намерил спешният отряд.
— Пред нас Таша добави още нещо. Спомня си, че Каролайн питала по телефона: „Какво става?“. Разбира се, може и да се е объркала, но ако Каролайн е звучала уплашена, е съвсем нормално да го е запомнила точно.
Картината, очертала се в ума на Том още щом Наташа спомена мъжете, взе да става далеч по-плашеща. Добиваше тонове, които изобщо не му се нравеха.
Том остави Ема с питието й в дневната, за да проведе няколко разговора. Важно беше да я разпита и да изцеди и последната капчица информация, която беше споделила Наташа, но тя го увери, че тефтерче и молив ще свършат същата работа. Обеща да се постарае да си спомни всеки миг и да запише всичко.
От оперативната база му се обадиха; бяха пуснали Рори Слейтър да се прибере вкъщи, тъй като не бяха открили доказателства, че има нещо общо с наркотиците, които пренасял един от синовете му. Полицаите претърсили дома му, но не открили нищо… точно както се очакваше. Всичко подозрително без съмнение беше изнесено в мига, щом Рори и Рик не се бяха прибрали от гарата. Обискът обаче им беше позволил да сложат микрофони в къщата и Том се молеше да засекат нещо — нещо, което да им подскаже къде държат Оли.