Беки осъзнаваше колко смело беше предположението й; Том обаче щеше да я разбере дори да се окажеше, че се заблуждава.
— Не му вярвам, Том. Знае, че целта е трезорът… но се опитва да скрие от нас, че знае.
Том прецени, че няма какво да сподели с Ема от разговора си с Беки. Категорично трябваше да й спести новината, че домът й е уязвим. На път към дневната обаче реши да й зададе един неотложен въпрос; колкото и упорито да се опитваше да забрави думите на Джак, те все така се въртяха в ума му. Непоносимото ми съществуване.
— Добре ли си? — попита го тя, когато се върна в стаята.
— Да, но се налага да те попитам нещо. Имаш ли нещо против да обсъдя с професионалист последното писмо от Джак? Искам да опитам да вникна в мислите му от времето, по което го е написал.
Ема се отпусна назад и облегна глава на канапето.
— Постъпи както искаш, Том. С психиатър ли ще се срещнеш?
— Не… с криминален лингвист. Криминалните лингвисти се занимават с употребата на езика — анализират думите и структурата на изречението, за да разберат скрития смисъл.
Ема повдигна рамене.
— Ти решаваш. Но всичко това е по-скоро с академична цел — той така или иначе е мъртъв.
Беше права, разбира се. Том обаче беше научил и други неща около брат си и все още се затрудняваше да си ги обясни.
— Благодаря ти, Ема. Оценявам жеста. Нека те зарадвам: Беки почти е приключила в дома ви. Остава й само да поговори с Наташа, след което ще можем да те върнем при тях. Как върви със списъка?
— Не знам дали нещо ще ви свърши работа. Таша ми разказа за различните задачи, които получавала, както и за наказанията, които й налагали. Не съм сигурна, че е от полза, Том, но няма да се отказвам, докато Беки не приключи. Ще се постарая да се сетя за още нещо.
— Добре — кимна той. — Аз трябва да говоря с няколко души. Ще бъда в кабинета си, но ще те известя веднага, ако пристигнат новини. Как ти звучи?
Ема кимна отнесено с глава. Беше убеден, че би предпочела да остане сама.
„Кабинетът“ му всъщност представляваше обширно помещение до антрето в предната част на къщата. Имаше малка камина и беше учудващо уютно дори посред зима. Той седна с писмата в ръка, отново ги измери с очи, след което ги остави в края на бюрото.
Искаше му се да се чуе отново с Беки, но му беше ясно, че тя ще го потърси, щом има новини. Погледна часовника си и измърмори:
— Мамка му.
Нямаше как да си спести това. Придърпа писмата обратно пред себе си и взе телефона. Докато набираше, се изправи и се насочи към прозореца. Зарея очи в тъмната, враждебна нощ. Лекият ръмеж образуваше жълт ореол около уличните лампи, а мокрите тротоари лъщяха. Беше изключено Джак да не е осъзнал, че независимо колко отчаяно изглежда положението, винаги има надежда нещата да се прояснят на следващия ден, нали така?
Отсреща вдигнаха на четвъртото позвъняване.
— Клара? Обажда се Том Дъглас. Би ли ми направила една услуга? — попита Том.
Обясни за прощалното писмо на Джак. Клара предложи той да снима писмото с телефона си, за да й го прати най-бързо.
— Имаш ли и други образци на почерка му? Нещо, с което да го сравня? — попита тя.
— Да, колкото и да ми е тъжно: писмото, с което слага край на дългата си връзка с годеницата си. Достатъчно ли е?
— Идеално. Ще ти дам първоначален отговор доста бързо — рече Клара. — Ще бъде повърхностен — само първи впечатления. За съжаление се налага анализът в дълбочина да почака.
— И един пръв прочит ще е много ценен. Ако е нужно още нещо, ще си платя за услугите ти, разбира се.
— За това ще мислим после. Прати ми ги веднага. Ще ги прегледам и ще ти звънна.
Том й благодари, затвори и изглади гънките на листа с ръба на дланта си. После направи по една снимка на всяко писмо. Изпрати ги и мигом усети, че напрежението в раменете му поотслабна.
Отново погледна часовника. Времето сякаш беше спряло. Том влезе в кухнята и си направи нова чаша кафе. Хрумна му, че е редно да предложи нещо за ядене на Ема, и си даде сметка, че самият той не е хапвал нищо от часове. Предишната вечер се прибра твърде късно, а и копнееше за топлата прегръдка на Лио.
— По дяволите — възкликна той, щом осъзна гузно, че не се е чувал с Лио, откакто я бе оставил посред нощ. Взе в ръка личния си телефон.
— Здравей. Извинявай, че не се обадих, но положението е доста напечено.
— Къде си в момента? Вкъщи ли си?
Той замълча в колебание какво да отвърне.
— Толкова ли е труден този въпрос, Том?
— Извинявай, Лио. Вкъщи съм, да, само че няма да може да се видим тази вечер. В момента не мога да ти обясня. Малко е сложно… ще ти разкажа, щом всичко приключи.