— Защото не ме обичаше ли? Или не обичаше мама? Защо?
Той не посмя да я погледне в очите.
Всъщност нямаше нужда от повече въпроси. Отговорът беше изписан на лицето му.
Тя искаше да разбере единствено защо.
На бензиностанцията всичко мина по план. Беки даде ключовете на Ема и си размениха якетата. Ема излезе забързано, като бършеше лице със салфетки, и остави качулката си да падне. Ако някой наблюдаваше, щеше да види лицето й. Тя зареди и плати сметката. Вече се носеше към къщи. Нямаше никаква представа какво ще й донесат следващите няколко часа, но с всяка клетка в тялото си се надяваше да й донесат Оли.
На главния път се чувстваше в безопасност, но щом сви по пътчетата, осъзна колко е уязвима. Чистачките се движеха ритмично нагоре-надолу по стъклото, а на светлината на фаровете ситният дъжд се преобразяваше в сребристи стрели. След поредния завой колата се озова на права отсечка. На пътя нямаше нищо.
Внезапно в очите й нахлу ослепителна светлина, отразена от огледалото за обратно виждане. Зад нея беше изникнала кола.
— Мамка му.
Без да вдига телефона до ухото си, тя натисна първо копчето за обаждане, после това за високоговорителя.
— Том… Чуваш ли ме?
— Да, чувам. Съвсем ясно. Всичко наред ли е?
— Не. Някой кара по пътя след мен. Какво да правя?
— Спокойно, Ема. Той е от нашите. На следващия разклон, където ще завиеш надясно, той ще тръгне наляво. Оттам ще те поеме друга кола. Не се притеснявай.
— Защо не ми каза?
— Извинявай… Не бях сигурен, че ще стигнат навреме. Не исках да давам обещание, без да съм сигурен, че ще го спазя. Просто искам да се уверя, че ще пристигнеш вкъщи невредима.
Точно както я увери Том, на следващия разклон колата зад нея изчезна, а след няколко секунди в огледалото се появиха други фарове. Тя се помоли да са на новата полицейска кола. При вида на портата на техния двор я заля облекчение и мускулите й се отпуснаха.
Паркира в алеята. Радваше се, че си е у дома, но изпитваше ужас от предстоящите часове. За момент отпусна глава на облегалката.
Адреналинът от последния половин час беше изчезнал, а с него — и последната й капчица сила. Чувствайки се като старица, тя слезе от колата и влезе тихо в къщата. В антрето беше тъмно. На никого не му беше до лампите.
Тя забеляза Дейвид през полуотворената врата към дневната. Закован на място, той не се беше спуснал да я посрещне, както очакваше. Не я беше усетил. Взираше се в дъщеря си с ужасено изражение.
Тъкмо Ема да влети в стаята с въпроса какво става, когато Таша проговори.
— Кажи ми — рече тя.
Гласът й беше накъсан от мъка.
— Не разбирам за какво говориш. Наистина.
— Лъжеш. Кажи какво стана. Разкажи ми за онази нощ преди шест години.
Ема отстъпи озадачено. Не разбираше какво става, но беше нещо лично между тях двамата.
— Не знам колко пъти трябва да повторя, че се разкайвам горещо, задето не дойдох с вас.
— Стига, моля те — прекъсна го Наташа. — Не започвай пак. Нямал си никакво намерение да идваш, признай. Иначе нямаше да се получи. Нали така?
Притаена в сенките на мрачното антре, Ема наблюдаваше съпруга си. Той преглътна и адамовата му ябълка подскочи.
— Какво знаеш, Наташа… Или какво си мислиш, че знаеш?
— Не може ли просто да кажеш истината поне веднъж в жалкия си живот? — рече тя с прегракнал от разочарование глас. — Какъв беше планът?
— Таша, да спрем дотук. Това са неща отпреди шест години. Важното е, че сега си с нас. Да си върнем и Оли и да продължим напред.
— Би било страхотно, а? Да забравим последните шест години… Аз лично никога няма да забравя последните шест години, Дейвид. Просто кажи. Защо трябваше да ни отвлекат с мама? Това ли беше единственият начин?
— Не очаквах това, Таша. С вас не трябваше да се случва нищо, заклевам се.
Ема едва се сдържа да не ахне. За какво говореше той?
— Какво очакваше тогава? Мама знаеше ли?
Дейвид се извърна. Ема усети, че той не иска Таша да вижда лицето му.
— Разбира се, че не знаеше. Никога не би приела, а и не беше особено добра актриса. Трябваше да се случи наистина, за да й повярват в полицията след това. Всичко трябваше да приключи неусетно. Щяха да отведат теб и майка ти на безопасно място. Само за час-два. Никога не бих ви изложил на риск. Изобщо нямаше да пострадате.
— Моля? — в гласа на Наташа се открои изумление.
О, Дейвид, какво си сторил? Ема не искаше да слуша повече, но беше безсилна.
— Откъде да предположа, че майка ти ще катастрофира? Не знам защо те отвлякоха… не го очаквах.