Тя се вгледа в умореното лице на Том. Знаеше колко трудно приема всичко това и й се дощя да се наведе и да го целуне по бузата. Застина за миг, после извърна глава.
— Разчитай на мен, шефе.
С тези думи отвори вратата, изтича до собствената си кола и се скри в нея.
Том проследи отдалечаващата се кола на Беки. Щеше му се, докато тя стигне до Солфорд, вече да са намерили малкия Оли, но знаеше, че не бива да проявява прекален оптимизъм. Стига бебето да се озовеше в безопасност, Том би предпочел да осуети плана им — какъвто и да е той — само че не беше сигурен как щеше да се отрази това на работата на екипа на „Титан“. За тях беше най-добре замисълът на бандата да продължи по план, за да могат да я заловят на местопрестъплението — най-сетне, след толкова години усилия.
Той не бе намерил време да осмисли информацията, която го засипваше от всички страни в последните няколко часа, а му се искаше да помисли за Джак — за писмото, за банковата му сметка и за навика му да прониква в чуждите компютри и да оставя съобщения на тях. Животът на брат му се изясняваше и картината не го радваше. Въпросите около смъртта му обаче бяха по-объркани от всякога. Нещастен случай, самоубийство или убийство?
Щеше ли да разбере някога?
Трябваше да пропъди мислите за Джак, но при всеки обрат в разследването неочаквано се връщаше към тях; онова, което го тревожеше най-много обаче, беше фактът, че Джак се бе обадил на Каролайн. Откъде, по дяволите, е разбрал какво предстои да се случи?
От известно време Том подозираше, че похищението на Наташа Джоузеф преди шест години не е било случайно. Въпреки това не можеше да повярва, че смъртта на Каролайн е била планирана — невъзможно беше да дирижират катастрофа на пътя с такава точност, че смъртта да бъде гарантирана. Какъв е бил планът? Да отвлекат Каролайн? Или Наташа? Или и двете? И онова ли беше опит за отвличане с цел изнудване?
А Джак? Дали е знаел за него? Определено изглеждаше така… Откъде обаче?
Беки беше права за едно. Поведението на Дейвид Джоузеф по телефона загатваше, че той крие нещо. Том беше сигурен, че Дейвид държи отговорите на всички въпроси. Искаше да го принуди да каже истината, но в момента нямаше как да го направи.
Той включи на скорост. В момента можеше единствено да наблюдава… и да чака.
50
В дневната на семейство Джоузеф цареше тишина. От появата на Ема насам никой не беше продумал; сякаш никой не смееше да го направи, защото с това би отприщил същински потоп. Когато Дейвид се вторачи тревожно в жена си, тя го посрещна с безизразен поглед.
Наташа се радваше, че Ема се беше завърнала. Не успя да сдържи мимолетното задоволство, че тя чу поне част от признанието на Дейвид. Така или иначе, все още не беше приключила с баща си.
Тя се отдръпна от прегръдките й, но остана до нея. Дейвид все още стоеше, впил очи единствено в Ема, без съмнение в опит да вникне в мислите й.
— Искам да те попитам още нещо, татко.
Наташа натърти на последната дума, като се постара да вложи цялото си отвращение в нея.
— Защо не пожела да ме вземеш обратно, когато ти дадоха шанса?
Дейвид като че замръзна. Очите му не помръдваха, ръцете висяха край тялото му. Напомняше статуя. Чуваше се единствено тихото тиктакане на огромния стенен часовник в антрето отвън. Наташа замълча, като донякъде очакваше Ема да се намеси и да й каже, че това е нелепо. Тя обаче не го направи.
Накрая той проговори.
— Не съм имал шанс да си те върна. Откъде ти хрумна?
Наташа усети, че гневът й отново избива на повърхността. Ама че жалко оправдание!
— Пуснаха ми записа, Дейвид. Сещаш ли се — онзи, в който ти казват, че ще ме върнат при теб, ако направиш нещо за тях? Спомняш ли си? А ти отвърна с „не“.
Никога нямаше да забрави момента, в който Рори й пусна записа. Беше побеснял, защото Дейвид отказал да се включи в плана им. „Не те иска — зашепна, докато обикаляше стаята, въртеше се около нея и превърташе записа отново и отново, сякаш за всичко е виновна тя. — Ще му съсипеш щастливото малко семейство, затова ни каза да те задържим.“ Тук я беше ударил по тила. „Безполезна си, да знаеш. Шибана, безполезна лигла.“ Това бяха думите му.
— За бога, Наташа… не беше така!
От умолителния тон на Дейвид взе да й се гади. Как можеше дори да помисли, че нещата ще се наредят?