Ново стълбище поемаше към облицованите с плочки помещения долу. Кабинетът на Дейвид се намираше именно тук; той често повтаряше, че се чувства като къртица — заровен под земята по цял ден. През зимата не виждаше и един слънчев лъч за цялата работна седмица. Нямаше прозорци — намираха се твърде дълбоко под земята.
При последното й посещение се случи така, че остана сама за малко, докато Дейвид говореше по телефона. Спомни си обзелото я усещане: същото като това, което бе изпитала на един изоставен перон на метрото в Лондон. Мъртва тишина, пропита от усещането, че купищата хора, преминали оттук, неспирно я наблюдават.
После Дейвид се беше върнал и й беше показал отделните зали около просторната централна зала; стените им бяха покрити с редици сейфове. Имаше и малка стаичка, в която клиентите можеха да прегледат съдържанието на сейфа си, да вземат нещо или да добавят друго за съхранение. Стаичката напомняше лъскав дървен ковчег в единия ъгъл на залата: мястото, където хората погребваха тайните си.
Трезорът беше като заешка бърлога: зала след зала, скрити зад поредния завой, неочаквани разширения. По време на войната мястото беше служило като бомбено укритие; Ема си представи хората, сгушени покрай стените, заслушани в трясъците, с които самолетите бяха унищожили Палас Тиътър само на няколкостотин метра оттук по време на бомбардировките над Манчестър.
Тя потръпна. Не би искала да посети това място сама, дори цялото осветление да е включено. Дори не можеше да си представи как ще й подейства мракът. Но трябваше да го направи за Оли. За него беше готова на всичко.
Тя приседна на ръба на ваната; безспорно трябваше да се свърже с Том, но не можеше да прецени какво да му разкрие. Да му каже ли за Дейвид… за сделката, която беше сключил преди шест години? Това щеше ли да промени нещо днес? Не беше убедена, но наистина не знаеше. Предпочиташе да не му казва — изпитваше огромен срам.
Но не се разкайваше за Дейвид. Без него нямаше да се появи Оли. Дейвид може и да не беше готов да се бори до смърт за съпругата си, да заеме мястото й в трезора, който познаваше толкова добре, но Ема знаеше категорично, че тя самата е готова да се бие до сетен дъх за детето си.
Тя извади австралийския телефон и натисна бутона за позвъняване.
— Какво става, Ем?
Том изслуша Ема, която повтори указанията и му разказа всичко, което беше научила след прибирането си.
Разкритията й за Дейвид, за съжаление, не го изненадаха особено; определено обясняваха част от постъпките му, както и отношението на Наташа.
— Ема, мислиш ли, че е замесен и в случващото се в момента?
Налагаше се да попита, въпреки че подобно нещо надали й беше дошло наум.
— Съмнявам се — отговори тя. Предположението му явно изобщо не я изненада. — Изглеждаше искрено ужасéн, че бих могла да си го помисля, сякаш подобна мисъл е пълен абсурд.
Гласът й потреперваше. Том се замисли колко ли още може да понесе.
— Не си длъжна да го правиш, Ема. Може пак да направим размяна и да изпратим някой в трезора вместо теб.
— Няма да стане, Том. Готова съм да ходя по въглени, за да спася детето си. Никога няма да си простя, ако изпратим друг човек и нещо се обърка. Освен това им е нужен моят отпечатък за ключалките.
— По дяволите, бях забравил за биометричните механизми. Приемат и твоите отпечатъци, така ли?
Ема обясни, че го направили като застраховка след някакво заболяване на Дейвид. Явно когато бяха проникнали в системата, за да изключат програмираното заключване, от бандата бяха установили, че и нейните отпечатъци действат.
— Има някаква вероятност изобщо да не се стигне до това — рече Том. — Ако открием Оли преди уречения за вас час, ще прекратим участието ви.
Ема зашепна молитва. Том замълча за миг, после додаде:
— Добре ли си?
— Да. Ще се справя — отвърна тя тихо.
— Знам. Ще имаш подкрепа на всяка стъпка, Ем. Не забравяй — ще се погрижим за теб.
52
— Готови сме, Шефе — каза Фин и измери с очи по-младия, по-висок мъж, който се грееше на огъня.
— Сигурен ли си? — попита онзи, „Шефа“.
— Да, мисля, че да. Жената няма да се издъни. За задръстения й съпруг имам съмнения, но тя е по-надеждна. Притеснявам се само за времето. Ако не излезе, шибаната аларма ще се включи, тоест — край. По-точно, край за нея. Обаче се съмнявам да го допусне.
— Хакерът в готовност ли е?
— Да. Гарантира, че ще обезвреди алармата, за да излезе тя, макар че нямаше как да провери предварително. Вероятно ще разполага с няколко минути, за да освободи автоматичното заключване на вратите преди появата на полицията.