Братя Грим
Дъщерята на дърваря
Живели някога старец и старица. Старецът бил дървар. Каквото можел да събере и отсече, закарвал го на пазара и го продавал. С парите, които получавали, двамата живеели добре и били щастливи. Само едно нещо помрачавало дните им — нямали си рожба.
Веднъж когато дърварят отишъл в гората за дърва, дълго се мъчил да отсече едно старо сухо дърво. Най-после го отсякъл и то с трясък паднало на земята, а от пъна изскочило едно джудже и проговорило:
— Благодаря ти, че ме освободи, старче. Тук ме затвори преди деветстотин деветдесет и девет години един дявол и само някой добър човек можеше да ме освободи от магията. Ти си добър човек — продължило джуджето, — затова ще ти се отблагодаря и ще ти помогна да осъществиш най-съкровеното си желание. Вземи тази ябълка, тя е вълшебна. Изяж едната половина, а другата дай на жена си. Скоро ще ти се роди дъщеря, която ще бъде красива, умна и добра. Когато плаче, от очите й ще се сипят бисери, когато се смее, от устата й ще падат рози, а там, където стъпи, ще остава златна следа.
И като казало това, джуджето изчезнало. Старецът се прибрал у дома и изпълнил заръката му. След девет месеца, девет дни и девет часа жена му родила момиченце. То пораснало и станало красива девойка. Всичко, което предрекло джуджето, се сбъднало. От бисерите и златото, които продавал баща й, тримата живеели богато, забравили грижи и неволи. След време много знатни момци започнали да идват и да искат ръката на девойката. За да не се раздели с дъщеря си, старецът им поставял неизпълними условия и те един по един се отказвали. А майката и бащата се подсмивали доволни.
През същите тези години в далечни земи пораснал прекрасен момък — смел, силен, с хубава руса коса и весели очи. Той чул за красивата дъщеря на дърваря и тръгнал на път, за да си опита късмета. Дълго яздил и накрая стигнал до дома му. Ала същия ден при него бил дошъл дяволът, който искал да му отмъсти, задето освободил джуджето.
— Хей, старче — извикал дяволът, — дай ми дъщеря си за жена, иначе ще те погубя.
Старецът се разтреперил от страх, сълзи бликнали от очите му. Но точно в този момент пристигнал момъкът, хванал дявола за опашката, завъртял го във въздуха и го запокитил далече в небето. Дърварят го прегърнал, нарекъл го свой син и му обещал дъщеря си за жена. Момъкът се зарадвал, яхнал коня си и тръгнал да се приготви за сватбата.
Дърварят и жена му обаче били много стари и нямало да издържат дългия път, пък и нямало кой да придружи дъщеря им. И докато се чудели какво да правят, пред къщата спряла обкичена с цветя кола с два бели коня. В нея седели нагиздена жена и девойка.
— Добър ви ден, добри хора — рекли те, — ние идваме за булката.
— А вие кои сте? — попитал старецът.
— Аз съм роднина на младоженеца — казала жената, — а това е моята дъщеря.
Девойката се сбогувала с родителите си и се качила в колата. Пътували дълго и един ден храната и водата се свършили. Девойката помолила жената за залък хляб, но тя й отговорила, че няма. Помолила я за глътка вода, а тя казала:
— Ако ми дадеш едното си око, ще ти дам вода!
Девойката се изплашила и заплакала. От очите й се посипали бисери. Злата жена ги събрала, но не й дала вода, докато тя не дала окото си в замяна. След няколко дни бедната девойка била принудена да даде и другото си око за малко вода. Точно тогава пристигнали до едно село. Край селото имало кладенец. Двете жени свалили сляпата девойка от колата, взели й хубавите дрехи и я бутнали в кладенеца. Тръгнали отново и скоро стигнали в града, в който живеел хубавият момък. Злата жена спуснала воал на лицето на дъщеря си и когато момъкът ги посрещнал, нищо не разбрал. Той помолил бъдещата си жена да отиде до дома му пеша, за да остави златните си следи на бедните, та и те да бъдат щастливи на сватбения ден. Тръгнали те, ала скоро момъкът станал за смях на бедняците, защото нито златни следи имало, нито рози падали от устните на невестата.
В същото време край кладенеца, в който злата жена бутнала клетата девойка, минал един сиромах. Той чул плач, надникнал в кладенеца и що да види — върху купчина бисери седяла сляпа девойка и плачела, а от очите й продължавали да се сипят бисери. Сиромахът измъкнал девойката от кладенеца и я повел към дома си. По пътя тя му разказала какво й се случило. После сиромахът се върнал да вземе бисерите, а девойката му казала да построи от тях красив дворец. Когато дворецът бил готов, така сияел в своето великолепие, че нямало човек, който да не се спре да му се възхити. Сиромахът разказал това на девойката, а тя се усмихнала доволно и от устните й паднала уханна роза.
— Занеси розата на най-юначния мъж в града — рекла девойката на сиромаха. — Ако те попита колко струва, кажи му: „Две очи“.