— Постоянно стигаме до прага на голямата тайна, която са имали Ан и татенцето и после се блъскаме в стена.
— Вярно. — Въпреки обърканата метафора. — Но знаем, че има тайна, знаем също, че в приказките за въображаема несправедливост и ирационален гняв към баща й няма нищо вярно. Поне за мен.
Синтия отвори вратата:
— За мен също.
Пъхнах се на мястото до шофьора и казах:
— Жената на полковник Фаулър имаше онова особено изражение. Нали го знаеш изражението.
— Да зная го.
— А полковник Фаулър се нуждае от по-добър часовник.
— Наистина.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
— Закуска или школата по психооперации? — попита Синтия.
— Школата. Ще закусим с полковник Мур.
Пред всяка къща в Бетъни Хилс, близо до главния път, има еднакви бели табели с черни букви, закрепени за стълб. Около пет къщи след тази на полковник Фаулър видях табела, на която беше написано „Полковник и госпожа Кент“. Посочих я на Синтия и отбелязах:
— Чудя се къде ли ще живее Бил Кент следващия месец.
— Надявам се, че няма да е в Лийвънуърт, Канзас. Жал ми е за него.
— Хората сами си носят лошия късмет.
— Имай малко състрадание, Пол.
— Окей. Като се има предвид степента на поквара тук, ще има епидемия от внезапни оставки, пенсионирания и прехвърляния, а може би и няколко развода, но при добър късмет няма да има военен съд за действия несъвместими с поведението на офицера. — Добавих: — Ще имат нужда от цял блок с килии в Лийвънуърт за любовниците на Ан Камбъл. Можеш ли да си го представиш? Около две дузини бивши офицери, насядали в килиите си…
— Струва ми се, че се отклони от пътеката на състраданието.
— Вярно. Съжалявам.
Излязохме от Бетъни Хил и попаднахме в ранното утринно движение на полигона — военни коли, камиони за превозване на войници, училищни автобуси и товарни камиони, джипове и лични коли, както и маршируващи или бягащи в строй войници. Хиляди мъже и жени в движение, подобно, но и много различно от това в който и да е малък град в осем сутринта. Службата в американските гарнизони в мирно време е скучна, но по време на война едно място като Форт Хадли е за предпочитане пред фронтовата линия, макар и не много.
Синтия отбеляза:
— Някои хора имат проблеми с усета си за време. Аз за малко да се хвана на последователността на събитията, така както полковник Фаулър я представи, макар че по отношение на времето, явно нещо не се получаваше.
— Всъщност мисля, че се е обадил много по-рано.
— Но помисли си само какво казваш, Пол.
— Казвам, че е знаел, че тя е мъртва по-рано, но е трябвало да направи това телефонно обаждане, за да докаже, че е мислел, че тя е жива и е закъсняла за срещата си. Това, което не е знаел, е, че ние ще бъдем в къщата на мъртвата толкова рано.
— Това е едно от възможните обяснения, но откъде е знаел, че е била мъртва?
— Има само три начина: някой му е казал, намерил е тялото, или той я е убил.
Синтия отвърна:
— Той не я е убил.
Погледнах я.
— Ти май че го харесваш.
— Харесвам го. Но освен това той не е убиец.
— Всеки е убиец, Синтия.
— Не е вярно.
— Може би, но можеш да видиш мотива му.
— Да, мотивите му биха били да предпази морала и да се освободи от източник на поквара в гарнизона.
Кимнах.
— Подобен благороден мотив би могъл да тласне човек като Фаулър към убийство. Но той би могъл да има и по-личен мотив.
— Може би.
Синтия излезе на пътя, който водеше към школата по психооперации. Отбелязах:
— Ако не бяхме хванали полковник Мур за къдравата му коса, бих поставил полковник Фаулър по-нагоре в списъка, въз основа само на това телефонно обаждане, да не говорим за изражението на лицето на госпожа Фаулър.
— Може би. — Тя попита: — Докъде ще стигнем с Мур.
— До прага.
— Не мислиш ли, че е време да поговорим с него за космите, отпечатъците от пръстите и от гумите на колата му.
— Не е задължително. Здравата поработихме за тях и не е нужно да делим. Искам да си изкопае по-дълбока дупка със собствената си уста.
Синтия мина покрай табела, на която беше написано „Само с пропуски“. Нямаше кабинка на военната полиция, но можех да видя патрулиращия джип на военната полиция пред нас.
Паркирахме пред дирекцията на школата по психооперации. На табелата пред сградата беше написано „Паркинг само за служители“ и видях един сив Форд Феърлейн, който явно принадлежеше на полковник Мур.
Влязохме в сградата, където един сержант седеше зад бюро в иначе празното фоайе. Той се изправи и каза:
— Какво желаете?
Показах му картата си за самоличност и му казах: