Дъщерята на генерала

Тя изглеждаше малко раздразнена, макар че не знаех на кого се беше ядосала. Но все пак отвърна:

— Съгласна съм, че някои жени използват секса понякога като оръжие, но това поведение се смята за неприемливо. В случая Ан Камбъл може би е виждала секса като своето единствено оръжие срещу някаква несправедливост, или срещу своето чувство за безсилие. Мисля, полковник Мур, че ако вие сте знаел, че тя е правила това, ваш морален дълг, да не говорим за дълга ви като неин командир, е бил да се опитате да я спрете.

Мур се втренчи в Синтия с малките си кръгли очи и каза:

— Нямах възможност да спра нищо.

— Защо не? — отвърна тя. — Вие офицер ли сте или прислужник? Бил ли сте неин приятел или не? И разбира се, след като не сте бил съблазнен от прелестите й, вие сте можел да спорите с нея. Или може би сте намирал сексуалните й експерименти интересни от клинична гледна точка? А може би сте се възбуждал от мисълта, че тя е правила секс с много партньори.

Мур ме погледна и каза:

— Отказвам да отговоря на това и да разговарям с тази жена.

Уведомих го:

— Не можете да се скриете зад петата поправка в устава, докато не ви прочета правата на обвиняем, нещо, което нямам никакво намерение да направя засега. Обезсърчаващо е, зная но ще оставим това засега и аз ви обещавам, че госпожа Сънхил ще поставя въпросите си така, че да не ги приемате като проява на неуважение.

Полковник Мур изглежда разбра, че няма никакъв интерес да продължи да се прави на възмутен моралист, така че кимна и се настани на стола си. Езикът на тялото му казваше: „Вие и двамата сте под моето достойнство. Давайте.“

Синтия се овладя и с приятелски тон го попита:

— Кога Ан Камбъл е щяла да реши, че си го е върнала.

Мур не погледна нито Синтия, нито мен, а отговори с безизразен професионален глас:

— За нещастие само тя знаеше това. Очевидно това, което му причиняваше, не беше достатъчно, за да я удовлетвори. Част от проблема беше самият генерал Камбъл. — Мур се усмихна, но това беше по-скоро насмешка, и каза: — Това е един генерал, който не желае да признае, че му вредят, да не говорим да признае, че е победен и да вдигне бял флаг. Доколкото зная, той не е молил дори за преустановяване на огъня, да продължа с военната метафора, нито пък някога е молил за преговори за подписване на примирие. Очевидно той е чувствал, че това, което й е направил, е било компенсирано от това, което тя му причиняваше.

— С други думи — каза Синтия, — те са били прекалено неотстъпчиви, за да преговарят. Той никога не й се е извинил за първоначалното си предателство.

— Е, направил го е, така да се каже, но представете си само какво извинение може да получите от човек като него.

Синтия отбеляза:

— Лошо е, че толкова много хора са били наранени, докато тези двамата са се борили докрай.

Мур отвърна с учудващо нормално прозрение:

— Това е животът, това е войната. Кога е било по-различно?

И наистина е така, помислих си аз. Или както Платон казва „Само мъртвите са видели края на войната“.

Синтия попита полковник Мур:

— Когато си тръгнахте от къщи сутринта на убийството, забелязахте ли дали колата на Ан Камбъл беше пред къщата й?

Той помисли за момент и после каза:

— Може и да съм. Подсъзнателно.

— Обикновено не обръщате ли внимание на колата й?

— Не.

— Така че вие не знаете дали вашата подчинена, съсед и приятел си е вкъщи или на път за работа?

— Е, предполагам, че в повечето сутрини забелязвам.

— Пътувахте ли някога заедно?

— Понякога.

— Знаехте ли, че Ан Камбъл е имала уговорка да закусва с родителите си нея сутрин?

— Не… всъщност сега като го споменахте, да. Тя наистина ми каза за това.

— Каква е била целта на тази среща за закуска?

— Цел?

— Събираше ли се семейство Камбъл често?

— Предполагам не.

Синтия каза:

— Доколкото разбрах, полковник, генералът е дал ултиматум на дъщеря си относно поведението й и отговорът на Ан Камбъл е трябвало да бъде получен на тази закуска. Така ли е?

Полковник Мур за първи път изглеждаше малко неспокоен, вероятно се чудеше колко знаем и от кого го знаем.

— Така ли е?

— Аз… Тя ми каза, че баща й иска да реши този проблем.

Синтия отново започна да се вбесява и каза остро:

— Полковник, тя или ви е казала, или не ви е казала за това. Или е използвала, или не е използвала думи като ултиматум, военен съд, принудителна терапия и напускане на армията. Довери ли ви се тя или не напълно и поиска ли ви или не съвет?

Полковник Мур явно отново се ядоса от тона на Синтия, но беше много обезпокоен от този въпрос, който очевидно се докосваше до нещо, което го плашеше. Трябва да е решил, че няма откъде да знаем достатъчно, за да можем да го засечем по този въпрос, защото отвърна: