— Добро утро.
Тълпата журналисти утихна и сега видях три телевизионни камери и около дузина фотографи, които щракаха с фотоапаратите си.
— Разследването на причините за смъртта на капитан Ан Камбъл продължава. Имаме някои улики, но нямаме заподозрени. Обаче всички налични ресурси на Форт Хадли, на военния Централен следствен отдел и местната цивилна полиция са мобилизирани и ние работим по случая в близко сътрудничество. Ще насрочим пресконференция в най-близко време. — Дрън-дрън.
Бум! Избухна истинска буря от въпроси и аз можах да чуя някои от тях: „Не е ли била изнасилена, също така?“, „Била ли е намерена вързана и гола?“, „Била ли е удушена?“, „Кой мислите го е направил?“, „Не е ли това второто изнасилване тук в рамките на една седмица?“ И интересно: „Разпитахте ли приятеля й, сина на шефа на полицията?“ и така нататък.
Аз отвърнах:
— На всички ваши въпроси ще бъде отговорено на пресконференцията.
Синтия и аз влязохме в сградата, където се сблъскахме с полковник Кент, който изглеждаше нещастен и обезпокоен. Той каза:
— Не мога да ги накарам да се махнат оттук.
— Не, не можеш. Ето какво най-обичам в тая страна.
— Позволено им е да влизат само в централната част на гарнизона, но това включва и Боумънт, така че трябваше да сложа дузина военни полицаи там. Не могат да отидат до полигоните или до Джордън Фийлд, — сложил съм военна полиция по пътя. Но те си пъхат носовете из цялото място.
— Може би ще имат по-добър късмет от нас.
— Не ми харесва. — Той ме попита: — Нещо ново?
— Говорихме с полковник Фаулър и с полковник Мур. Искам да изпратиш двама военни полицаи пред канцеларията на Мур, веднага, за да го пазят. Той няма право да използва машината си за унищожаване на документи и да изнася нищо от канцеларията си.
— Добре. Ще се погрижа за това. — Той попита: — Ще арестувате ли Мур?
Отвърнах:
— Все още се опитваме да направим психологическа аутопсия на мъртвата с негова помощ.
— Кого го интересува?
— Ами — отвърнах аз, — госпожа Сънхил и мен.
— Защо? Какво общо има това с полковник Мур?
— Ами колкото повече неща научавам, толкова по-малко мотиви мога да намеря за полковник Мур да убие подчинената си. От друга страна, виждам, че други хора биха могли да имат сериозни мотиви.
Кент изглеждаше много ядосан и каза:
— Пол, до известна степен разбирам какво правиш, а също и другите биха разбрали, но ти мина този етап и ако не арестуваш Мур сега, и ако се окаже, че той е убиецът и ФБР го арестува, ще изглеждаш наистина глупаво.
— Зная това, Бил. Но ако го арестувам и той не е убиецът, ще изглеждам по-зле от глупаво.
— Покажи малко кураж.
— Разкарай се.
— Говориш с твой старши офицер.
— Разкарайте се, сър.
Обърнах се и тръгнах по коридора към нашата канцелария. Синтия ме последва, но Кент си остана там.
В нашата канцелария бяхме посрещнати от камара бели листи с телефонни обаждания, куп доклади от техническите лаборатории и от съдебния лекар и други листи хартия, които бяха справки от типа „прочети и парафирай“, половината от които не ме засягаха. Армията може да забута някъде заповедта за заплатата ти, да изпрати мебелите ти в Аляска, а семейството ти в Япония и да загуби данните за отпуската, която ти се полага, но ако се явиш някъде за временно назначение, ти веднага попадаш в списък за най-идиотски справки, дори и да работиш под чуждо име във взета назаем канцелария.
Синтия отбеляза:
— Това не беше хубаво.
— Имаш предвид това, че ми каза да покажа малко кураж? Не, не беше.
— Е, това също не беше хубаво. Но аз имам предвид това, че му каза цитирам, разкарай се, край на цитата.
— Няма нищо.
Аз прелистих купчината телефонни обаждания. Синтия помълча за момент и после каза:
— Но той също е сгрешил, нали?
— Добре си го разбрала. И той го знае.
— И все пак, не трябва да му го пъхаш в лицето. Дори и да е само за това, че имаме нужда от него, макар и да е дискредитиран.
Вдигнах поглед от телефонните обаждания и казах:
— Не мога да изпитвам голямо състрадание към офицер, който е нарушил дълга си.
— Освен ако не се казва Ан Камбъл.
Реших да не реагирам на това.
— А какво ще кажеш за малко кафе и понички?
— Звучи добре.
Синтия натисна бутона на вътрешния телефон и нареди на специалист Бейкър да се яви.
Седнах и отворих медицинското досие на Ан Камбъл, което беше изключително тънко, като се имат предвид годините й в армията, което ме караше да мисля, че е ходила на цивилни лекари. Имаше обаче доклад от преглед при гинеколог, датиращ от приемния преглед за физическа годност при постъпването в Уест Пойнт и лекарят беше отбелязал: „H. imperforatus“. Показах го на Синтия и я попитах: