Е, доволен бях, че я бях попитал. Имах и друг въпрос.
— Бейкър, капитан Камбъл е била дежурен по поделение през нощта, когато е била убита. Знаете ли това?
— Да.
— Полковник Кент имаше ли навика да работи до късно, когато капитан Камбъл е имала нощни дежурства?
— Ами… така съм чувала.
— Знаете ли дали полковник Кент е бил тук през нощта, когато тя е била убита?
— Бил е. Аз не бях тук, но се говори, че е излязъл от канцеларията си около 18.00 и се е върнал около 21.00, после е работил до полунощ и тогава е тръгнал. Дежурните казват, че служебната му кола е била забелязана да обикаля главния щаб, а после е заминал към Бетъни Хилс, където живее.
— Разбирам. А беше ли известно наоколо, че госпожа Кент отсъства от града?
— Да, сър, беше.
— Предполагам, че поне една патрулна кола на военната полиция обикаля Бетъни Хилс всяка вечер.
— Да, сър. Поне една всяка вечер.
— И какво се каза за Похотливец Шест тази вечер?
Тя потисна усмивката си.
— Ами… никакви посетители и никой не е видял служебната му кола да напуска алеята пред дома му цялата нощ.
Но би могъл да използва личната си кола и никой нямаше да забележи. Или пък би могъл да използва колата на жена си, макар че не забелязах никаква кола на алеята, когато минах покрай къщата му тази сутрин. Но имаше гараж в задната част на дома. Казах на Бейкър:
— Разбирате ли характера на тези въпроси?
— О, да.
— Те не трябва да стават част от разговорите в канцелариите.
— Не, сър.
— Добре, благодаря. Нека някой ни донесе кафе и понички или нещо друго.
— Да, сър.
Тя се обърна и излезе.
Синтия и аз седяхме, без да говорим и после тя каза:
— Това беше добра идея.
— Благодаря, но не мога да имам много доверие на служебните клюки.
— Но това е главният щаб.
— Вярно е — казах аз. — Нали виждаш защо ме е яд на Кент. Глупакът е станал за посмешище в собствената си част.
— Виждам това.
— Искам да кажа, — остави настрана морала, ако искаш, но никога не се замесвай в любовни истории на работното си място. Хората се смеят.
— Хващам се на бас, че и на нас са се смели в Брюксел и Фолс Чърч.
— Сигурен съм в това.
— Колко неудобно.
— Вярно. Надявам се, че си си научила урока.
Тя се усмихна, после ме погледна.
— Какво се мъчеше да разбереш от Бейкър? Това, че Кент е станал за посмешище в службата си ли?
Свих рамене. Тя каза:
— Разстоянието от Бетъни Хилс до шести полигон е около пет или шест мили. С кола можеш да стигнеш за по-малко от десет минути, дори и да изминеш последните няколко мили с изгасени фарове, защото снощи имаше ярка луна.
— Тая мисъл ми мина и на мен. А от Боумънт хауз до шести полигон можеш да стигнеш за малко повече от десет минути, ако натиснеш педала.
Тя кимна.
— Факти, които трябва да се имат предвид. — Тя погледна медицинското досие пред себе си и каза: — Какво мислиш за доклада на този психиатър?
Отвърнах:
— Ан Камбъл е изживяла някаква травма и не е говорила за нея с никого. А ти какво мислиш?
— Същото. Няма много, за което да се заловиш в този доклад, но предполагам, че проблемът не е бил стрес или умора, било е едно събитие, което я е наранило и е било причинено по някакъв начин от предателството на баща й. С други думи татенцето не е бил там да й помогне, когато това, което й се е случило, се е случило. Това връзва ли се?
— Така изглежда. — Помислих малко и после казах: — Все си мисля, че има сексуален характер и че е свързано с някой, който е имал една или две звезди в повече от татенцето, и че татенцето е отстъпил и е убедил дъщеря си да направи същото.
— Нещо такова.
Добавих:
— Трябва да се доберем до досието й от академията, но въобще няма да се изненадам, ако открием, че в него няма нищо свързано с това, което Мур каза.
Кафето пристигна в голяма кана от неръждаема стомана и пластмасов поднос с понички, които бяха студени, стари и мазни. Синтия и аз ядохме и си говорехме известно време.
Телефонът звънеше почти непрекъснато, но специалист Бейкър или някой друг приемаше обажданията. Този път обаче когато телефонът иззвъня, се чу гласът на специалист Бейкър по вътрешния телефон:
— Полковник Хелман.
— Аз ще говоря.
Нагласих телефона така, че Синтия също да може да чува и говори и казах в микрофона:
— Бренер и Сънхил, сър.
— О, ние не говорим за нищо друго тука.
Карл действително звучеше весел тази сутрин, което малко ме обърка. Отвърнах му:
— Наистина ли?
— Наистина. И двамата ли сте добре?
Синтия отвърна:
— Много добре, полковник.