— Продължавай.
— Добре… къде бях?
— Ерекция.
— Да… „нарочно го докоснах с ръка, а после той най-после пое инициативата и ми смъкна презрамките, аз се измъкнах от роклята и ние продължихме да танцуваме, аз само по пликчета. Сам беше някъде между екстаза и припадъка от страх, но аз го хванах за ръка и го заведох в мазето. Цялото прелъстяване ми отне по-малко от двадесет минути, заедно с питиетата. Въведох го в стаята си в мазето и си събух пликчетата…“
— Там ли си още, Грейс?
— Да… за бога… това истина ли е, или фантазии?
Отвърнах:
— За Сам Дейвис е започнало като страната на приключенията и е продължило като страната на фантазиите.
— Тя води всички тия мъже в мазето. Има някаква стая там със сексуални принадлежности…
— Наистина ли? Продължавай.
— О… нека да видим…
Тя продължи да чете от монитора: „Пуснах музика, после коленичих и разкопчах панталона му. Той беше твърд като скала и аз се изплаших, че ще свърши само ако го докосна. Казах му, че може да прави с мен всичко, което иска и му казах да се огледа из стаята и да види кое би го заинтересовало. Беше толкова възбуден, че само се мъчеше да си свали гащите, но аз му казах, че искам да остане облечен, да ме направи своя робиня, да ме командва, да ме върже или да прави каквото иска, но това му беше първия път и той не реагираше много добре. Накрая той просто ме наведе над леглото и със смъкнати гащи ме облада вагинално и свърши за около две секунди.“
Грейс каза:
— Чувам ли учестено дишане по линията?
— Синтия е — уверих я аз. — Това краят ли е?
— Не — тя продължава: „Съблякох го и ние се изкъпахме заедно. Той бързаше да си тръгва и постоянно се извиняваше за това, че е свършил толкова бързо. Накарах го да легне на леглото гол и му сложих глупава маска на прасе на лицето, после направих две снимки с Полароида, дадох му едната и ние се шегувахме с нея. Той беше прекалено възпитан, за да поиска и другата снимка, но се виждаше, че се чувства нервен от цялата история. Казах му, че бих желала да го видя отново и го убедих, че това е нашата малка тайна. Той се облече и аз го изпратих до входната врата. Бях все още гола. Той изглеждаше обхванат от паника, като че го беше страх дори да се покаже навън и да бъде видян как излиза от моята къща и със сигурност нямаше да си отиде направо вкъщи с разтуптяното си сърце и разтрепераните си крака. Накрая ми каза, че не би желал да се среща отново с мен и ме попита дали бих била така любезна да му дам оная снимка, така че аз изпълних номера с плача и той ме прегърна и целуна, и аз трябваше да избърша червилото от лицето му. Той си тръгна и аз го наблюдавах от прозореца как се втурва към колата си и поглежда през рамо. Следващия път ще го помоля да ми донесе кашон вино и ще го видя колко бързо ще може да пробяга пътеката, носейки го в ръце.“
Грейс каза:
— Това трябва да е измислено.
— Грейс, няма да продумваш дума за това на никого, няма да отпечатваш нито ред и ще пазиш кодовете за този компютър с цената на живота си. Разбра ли?
— Разбрах.
Помислих малко и после казах:
— Поправка. Разпечатай някои от срещите на Бърт Ярдли, сложи ги в запечатан плик и ми ги изпрати, веднага.
— Разбрано. — Тя каза: — Тук се споменават повече от тридесет различни мъже за период от две години. Неомъжените жени спят ли с тридесет различни мъже за двадесет и четири месеца?
— Откъде да зная?
— И начина по който описва тези срещи… за бога, тя е имала проблем — имала е проблем — с мъжете. Искам да кажа, тя ги кара да я обиждат, но ги командва и мисли, че са абсолютни глупаци.
— Била е права в това отношение. — Казах й: — Изкарай някои по-пресни неща за полковник Уиймс и майор Бауз и ми кажи дали са много пикантни.
— Добре… почакай… — Тя каза: — Ето го Уиймс, 31 юли тази година… Да, много. Искаш ли да ти го прочета?
— Не, не мога да понеса повече. Ами Бауз?
— Да… 4 август тази година… Ама този тип наистина е извратен. Кой е той?
— Шефа на местния ЦСО.
— О… не.
— Да. Не споменавай на никого за това. Ще говорим по-късно, Грейс.
Затворих телефона. Синтия и аз стояхме мълчаливи известно време, после аз казах:
— Ако бях женен полковник, новият операционен офицер на генерала и красивата дъщеря на генерала ме поканеше у дома си за едно питие…
— Да?
— Бих побягнал.
— В коя посока?
Усмихнах се и после казах:
— Не е ли могъл да издържи повече от двадесет минути?