— Да…
— А искате ли да останете женен?
— За какво, по дяволите, говорите?
— Имам информация, че сте имали сексуални отношения с жертвата, че сте извършили нарушение на военния устав, а именно член 125, неестествено плътско съвкупление, плюс член 133, поведение, неподобаващо за офицер и джентълмен, и член 134, нарушение и неспазване на разпорежданията за ред и дисциплина, и поведение, което може да опозори въоръжените сили. — Попитах го: — Как ви се струва това?
— Това не е вярно.
— Знаете ли как можете да познаете, че някой адвокат не лъже? Не? По това, че устните му не се движат.
Той не оцени шегата и каза:
— Вие трябва да имате наистина добри доказателства за това.
Казано като от истински адвокат. Отвърнах:
— Знаете ли как се наричат триста адвокати на дъното на океана? Не? Добро начало.
— Господин Бренер…
— Да сте загубил съня си заради стаята за забавления в мазето? — Намерих я, и вас ви има на видеолента. — Може би.
— Аз никога… аз…
— Моментни снимки.
— Аз…
— А също и в дневника й.
— О…
— Вижте какво, полковник, не ме интересува, но вие наистина не можете да се включите в този случай. Не усложнявайте проблема си. Обадете се на главния военен прокурор, или още по-добре отлетете във Вашингтон и помолете да бъдете освободен от вашия пост. Напишете си сам обвинение или нещо друго. Междувременно прехвърлете това на някой, който си е държал гащите вдигнати. Не, още по-добре, коя е жената с чин във вашия отдел?
— Майор Гудуин.
— Тя отговаря за случая Камбъл.
— Вие не можете да ми издавате заповеди.
— Полковник, ако можеха да се разжалват офицери, утре щяхте да бъдете редник. Във всеки случай, до един месец ще си търсите работа в някоя малка фирма или ще бъдете местният адвокат в Лийвънуърт. Не ми противоречете. Направете сделка, докато можете. Може да бъдете призован като свидетел.
— За какво?
— Ще си помисля. Приятен ден. — Затворих.
Синтия остави слушалката и попита:
— Донесе ли достатъчно нещастие за един ден?
— Пожелах им приятен ден.
— Пол, започваш малко да губиш мярка. Разбирам, че държиш повечето козове…
— Държа този гарнизон за топките му.
— Правилно, но ти превишаваш правата си.
— Но не и властта си.
— Успокой се. Въпросът не е личен.
— Добре… Просто съм ядосан. Искам да кажа за какво по дяволите е офицерският устав? Заклели сме се да изпълняваме дълга си, да спазваме висок морал, почтеност и етика, и сме се съгласили, че думата ни е закон за нас. И сега откриваме, че около тридесет мъже са захвърлили всичко това, и за какво?
— За чукане.
Не можах да не се засмея.
— Правилно, за чукане, но е било чукане с дявола.
— Ние също не сме чак толкова безпогрешни.
— Никога не сме пренебрегвали дълга си.
— Сега разследваме убийство, а не морален проблем. Всяко нещо по реда си.
— Правилно. Докарай клоуните.
Синтия се обади на Бейкър по вътрешния телефон и каза:
— Изпратете… цивилните господа.
— Да, госпожо.
Синтия ми каза:
— А сега се успокой.
— Не ме е яд на тия тъпанари. Те са цивилни.
Вратата се отвори и специалист Бейкър обяви:
— Началникът на полицията Ярдли и старшина Ярдли.
Синтия и аз се изправихме, когато двамата Ярдли, облечени в кафеникави униформи, влязоха в канцеларията. Бърт Ярдли каза:
— Не ми е приятно да ме карат да чакам. Но ще оставим това да мине този път. — Той огледа малката стая и отбеляза:
— Хей, аз имам килии в ареста, които са по-големи и по-хубави от тази стая.
— Ние също — уведомих го аз. — Ще ти покажа една.
Той се засмя и каза:
— Това тук е синът ми Уес. Уес, запознай се с госпожа Сънхил и господин Бренер.
Уес Ярдли беше висок изключително слаб мъж, с дълга сресана назад коса, която би му създала, неприятности в повечето полицейски участъци, с изключение на този, в който служеше. Не се ръкувахме, но той докосна каубойската си шапка и кимна на Синтия.
Мъжете от юга обикновено не си махат шапките, когато влизат при равни или по-нискостоящи от тях, защото да дойдат с шапка в ръце в буквалния смисъл, означава да признаят, че се намират в присъствието на хора с по-високо социално положение от тях. Това всичко е свързано с плантациите, господарите, изполичарите, робите, бялата измет, добрите семейства и лошите семейства, и така нататък. Не го разбирам съвсем, но във военния устав също се обръща голямо внимание на шапките, така че уважавам местните обичаи.
Тъй като нямаше достатъчно столове, ние всички останахме прави. Бърт Ярдли ми каза:
— Всичкият ти багаж е прибран внимателно и грижливо в моята канцелария. Можеш да дойдеш и да си го вземеш по всяко време.