Генералът забеляза, че ги гледам и каза:
— Това са неща на баща ми. Той е бил полковник в старата конна армия през двадесетте години.
Аз отвърнах:
— Аз бях в първи батальон на осма кавалерия във Виетнам, само че без конете.
— Наистина ли? Това беше батальонът на баща ми. Стари индиански воини, макар че това е било прели неговото време.
Значи, все пак, имаше нещо общо между нас. Почти. Синтия вероятно беше отегчена от тези вечни мъжки разговори за войната, но установяването на по-тесни връзки е полезно преди да хванеш някого за гушата.
Генерал Камбъл ме попита:
— Значи вие не сте били детектив през цялото време?
— Не, сър. Преди се занимавах с честен труд.
Той се усмихна.
— Награди? Медали?
Казах му и той кимна. Мисля, че той по-лесно щеше да приеме това, което трябваше да направя, ако знаеше, че съм ветеран от войната. Дори и да не бях, щях да му кажа, че съм бил. На мен ми е позволено да лъжа при преследване на истината, свидетел, който не се е заклел, може също да лъже, но този, които се е заклел по-добре да не го прави, а заподозреният може да упражни правото си да не се самообвинява по всяко време. Проблемът, обаче, често се състои в това да се реши кой кой е.
Генералът погледна към Синтия, тъй като не искаше да я изолира и я попита за опита й в армията, за цивилните й корени и така нататък. Тя му каза и аз също научих някои неща, макар че тя би могла да лъже. Забелязал съм, че генералите и понякога полковниците винаги питат редниците, сержантите и офицерите с по-нисък чин за родните им места, цивилни училища, военно обучение и така нататък. Не зная дали наистина се интересуват, или това е някаква внесена от японците форма на управление, която са научили в колежа на войната или каквото по дяволите е всичко това, но ти трябва да играеш играта дори и да си на прага на разследване на престъпни деяния.
И така, тъй като разполагахме с всичкото време, от което имахме нужда, ние говорихме за незначителни неща в продължение на петнадесет минути и тогава най-после генералът каза:
— Разбрах, че сте говорили с госпожа Фаулър и госпожа Камбъл, така че знаете нещо за това, което се случи онази нощ.
Аз отвърнах:
— Да, сър, но за да бъдем напълно откровени, ние се бяхме сетили за голяма част от това, което се е случило, преди разговора ни с госпожа Фаулър и госпожа Камбъл.
— Наистина ли? Това много ме впечатлява. Значи много добре обучаваме хората си от ЦСО.
— Да, сър, а и ние имаме доста голям опит в професията си, макар че този случай ни сблъска с необичайни проблеми.
— Сигурен съм, че е така. Знаете ли кой е убил дъщеря ми? — Той ме погледна внимателно и попита: — Не е ли бил полковник Мур?
— Би могъл да е бил.
— Виждам, че не сте тук, за да отговаряте на въпроси.
— Не, сър, не сме.
— Тогава как бихте желали да проведете този разговор?
— Мисля, че би било по-лесно за всички, сър, ако вие започнете да разказвате за това, което се е случило през въпросната вечер. Започнете с онова телефонно обаждане в 01.45 часа. Може да ви прекъсвам, когато искам да изясня някой въпрос.
Той кимна.
— Да, добре. Спях и червеният телефон на нощното ми шкафче иззвъня. Вдигнах го, но никой не отвърна на думите ми „Говори Камбъл“. После се чу някакво прищракване, после… после се чу гласът на дъщеря ми, но можех да позная, че беше на запис.
Кимнах. В контролните кули на полигона имаше телефони, но през нощта те се заключват. Очевидно Ан Камбъл и Чарлс Мур са имали безжичен телефон и магнетофон.
Той продължи:
— Съобщението — записаното съобщение, гласеше: „Татко, говори Ан. Искам да обсъдя нещо изключително спешно с теб. Трябва да дойдеш на шести полигон не по-късно от 02.15 часа.“ — Генералът добави: — Тя каза, че ако не отида, ще се самоубие.
Аз отново кимнах и му казах:
— Каза ли ви да вземете госпожа Камбъл с вас?
Той погледна към мен и Синтия, като се чудеше колко всъщност знаем и вероятно предположи, че някак си сме намерили лентата. Отвърна:
— Да, наистина каза това, но аз нямах никакво намерение да го направя.
— Да, сър. Имахте ли някаква представа за какво е искала да говори с вас, кое е било това толкова спешно нещо, за което тя е искала да излезете от леглото и да отидете на полигона.
— Не… аз… Ан, както може би сте научили, беше емоционално неуравновесена.
— Да, сър. И все пак ми се струва, че някой ми спомена, че сте й дал ултиматум и краен срок. Тя е трябвало да ви даде отговора си по обяд нея сутрин.
— Това е вярно. Поведението й беше станало неприемливо и аз й казах или да го промени, или да отпътува.