— Разкажете ни за шести полигон и после ще ви оставим, генерале.
Той кимна.
— Да… добре, видях я там на земята и… и аз… аз първо наистина си помислих, че е била нападната… но после тя ми извика… каза: „Ето го отговора на проклетия ти ултиматум!“ В началото не разбрах за какво говори, но после, разбира се, се сетих какво й бяха направили в Уест Пойнт. Тя ме попита къде е майка й и аз й казах, че майка й не знае нищо за това. Тя ме нарече проклет страхливец и после каза: „Виждаш ли какво ми направиха? Виждаш ли какво ми направиха?“ И аз… аз видях… искам да кажа, че ако целта й е била да ме накара да видя, тя я беше постигнала.
— И какво й казахте, генерале?
— Аз… просто й извиках… „Ан, ти не трябваше да правиш това.“ Но тя беше… тя беше бясна от гняв, като че ли напълно беше загубила разума си. Изкрещя ми да се приближа, да видя какво са й направили, да видя какво е преживяла. Тя продължи така известно време и после каза, че щом аз съм й дал няколко възможности за избор, тя също щяла да ми даде няколко възможности за избор. — Генерал Камбъл замълча за момент и после продължи: — Тя каза, че около врата й има въже… и аз бих могъл да я удуша, ако искам… или пък бих могъл да го прикрия както бях направил преди време… можех да отида, да я развържа и да я заведа в Боумънт Хауз… при майка й. Тя каза също, че мога да я оставя там и че военната полиция или часовоите, или някой друг ще я намери и тя ще разкаже на военната полиция всичко. Това бяха моите възможности за избор.
Синтия попита:
— И вие приближихте ли се до нея и опитахте ли се да я развържете, както ни казахте, че сте направил?
— Не… не можах. Не се приближих до нея… не се опитах да я развържа… Просто стоях близо до колата, после… напълно превъртях. Гневът и яростта ми трупани през всичките тия години, през които се мъчех да оправя нещата, взеха надмощие… Изкрещях й, че въобще не ме интересува какво са й направили преди десет години… Казах й, че ще я оставя там и нека часовоите или военните полицаи я намерят, или пък първият взвод, който дойде за стрелба на полигона, или който и да е, и че целият свят може да я види гола, и че това въобще не ме интересува, и… — Той спря по средата на изречението и погледна към пода, а после продължи: — Казах й, че не може да ме нарани повече и тогава тя започна да крещи ония Ницшеански глупости: „Това, което те наранява, ме прави по-силна, това, което не ме унищожава, ме прави по-силна“ и така нататък. Казах й, че единствената власт, която има върху мен, е чинът ми и положението ми, и че си подавам оставката, и че е унищожила всички чувства, които съм изпитвал към нея, и че ми го е върнала тъпкано и вече не съм й длъжник.
Генералът си наля малко вода от гарафата, изпи я и продължи:
— Тя каза, че това е добре… „Нека някой друг ме намери — ти никога не си ми помагал…“ После тя започна да плаче и не можеше да спре да плаче, но ми се струва, че я чух да ми казва… тя каза: „Татко…“
Той се изправи.
— Моля ви… не мога…
Ние също се изправихме.
— Благодаря ви, генерале.
Обърнахме се и тръгнахме към вратата преди той да заплаче, но една мисъл ми мина през ума, аз се обърнах към него и му казах:
— Още една смърт в семейството няма да разреши нищо. Това не е нещо, което един мъж би извършил. Само страхливец би го направил.
Но гърбът му беше обърнат към нас и аз не зная дали изобщо ме чу.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Излязох от паркинга на генералния щаб, изминах няколкостотин метра и после отбих встрани на пътя. Обзе ме нещо като закъсняла реакция от разговора, действително се чувствах съсипан.
— Е, вече знаем защо хората от лабораторията са намерили изсъхнали сълзи по лицето й.
Синтия каза:
— Лошо ми е.
— Трябва да пийна нещо.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Не, трябва да приключим с това. Къде е Мур?
— По-добре да е някъде в границите на гарнизона.
Подкарах Шевролета и се насочих към школата за психооперации. По пътя Синтия каза, като че на себе си:
— Но все пак този път генералът не е изоставил дъщеря си така, както е направил в Уест Пойнт. Оставил я е на полигона в изблик на ярост, но някъде по пътя е осъзнал, че това е била последната възможност и за двамата. — Тя помисли за момент и после продължи: — Той вероятно е искал да се върне, но после се е сетил за това, което ще му трябва — нож, ако въжето трябва да бъде срязано, дрехи, женско присъствие. Това внимание към дребните подробности ни е до толкова насадено, че то е взело връх над шока и объркването му и той е продължил към Бетъни Хил, към единствения мъж в този гарнизон, на когото е можел да вярва: — Синтия спря и после попита: — Чудя се дали когато Фаулърови са стигнали там, са си помислили, че генералът я е удушил.