Оставихме Кифер в нашата канцелария. В коридора казах на Синтия:
— Може би оттук ще излезе нещо.
— Надявам се. Не ни остава нищо друго.
— Да пийнем?
— Мисля, че трябва да отидеш да поговориш с полковник Кент. Беше много груб с него. Ще почакам отпред. Покани го да дойде с нас да пийнем нещо. Окей, Пол?
Погледнах към — Синтия за момент и очите ни се срещнаха. От тона на гласа й и от поведението й се виждаше, че тя очакваше от Кент нещо повече от благоразположението му. Кимнах.
— Окей.
Тръгнах към канцеларията му, а Синтия продължи в посока на главното фоайе.
Вървях бавно към канцеларията на Кент като умът ми работеше по-бързо от краката. Полковник Уилям Кент — мотив, възможност, желание за действие, много голяма презумпция за невинност, но много слабо алиби.
Положението определя перспективата. Или, да го кажа по-просто, това, което виждаш, зависи от това къде си застанал. Аз не бях застанал където трябва. Бях застанал прекалено близо до Уилям Кент. Трябваше да отстъпя назад и да го погледна от различен ъгъл.
Тази мисъл ме гризеше през последните няколко дни, но не можех да се накарам да го кажа, дори да си го помисля. Кент ме беше поканил да поема случая и това до известна степен беше определило начина ми на мислене. Кент беше моят единствен съюзник във Форт Хадли. Всеки друг беше заподозрян, свидетел, компрометиран офицер или пък някаква жертва. Кент си беше признал, че също е компрометиран, но само защото мислеше, че аз в крайна сметка ще открия нещо относно него и Ан Камбъл, а и може би подозираше, че Синтия и аз сме открили стаята. Всъщност, ако си помислех, Бърт Ярдли вероятно беше казал на Кент, че вратата на стаята е била залепена и те са се усъмнили, че съм го направил аз. Съдържанието на стаята е изглеждало непокътнато, когато Ярдли е отишъл там, но нито той, нито Кент са можели да бъдат сигурни за това какво съм намерил или взел.
Бърт Ярдли, какъвто хитър негодник беше, се престори на изненадан, че зная за стаята, но той е знаел, че Ан Камбъл не би я залепила — следователно е предположил, че го е направил Бренер. Бърт Ярдли е предал тази информация на Кент и Кент е решил да си признае сексуалните прегрешения, но си остави отворена вратичка и не спомена за стаята. Сега съдържанието на стаята беше в Ярдли и аз не знаех кой кого държи в ръцете си и какви бяха взаимоотношенията между тия двама мъже, но ако един от двамата я е убил, другият не знаеше за това.
Спомних си как Кент се противопоставяше на решението ми да отида направо в дома на жертвата. Това на пръв поглед беше разбираемо — действието беше незаконно — но сега си помислих, че Кент е възнамерявал да се обади на Ярдли рано нея сутрин, или пък може би се е опитал да му се обади преди или след като ме извика и е възнамерявал да му каже нещо такова: „Шефе, Ан Камбъл беше убита в гарнизона. Вероятно трябва да вземеш заповед за обиск и да претърсиш къщата й. Спешно! Събери доказателства.“ И Ярдли щеше да знае какви доказателства трябваше да бъдат събрани и унищожени. Спешно! Но Ярдли, според собствените си твърдения, е бил, за негово щастие, или пък нещастие, в Атланта, и Кент се е оказал в клопка.
И така, аз стигнах там пръв и Кент е трябвало да проведе друг разговор с Ярдли в Атланта и да му обясни какво се е случило. После Кент и Ярдли са стискали палци с надежда, че скритата стая ще си остане такава. Точно както Синтия и аз се бяхме надявали за същото, без да знаем, че шефът на мидлъндската полиция и шефът на военната полиция във Форт Хадли са били гости в тази стая.
Кент, също така, беше проточил уведомяването на генерал и госпожа Камбъл. Това би могла да бъде разбираема човешка реакция, естествена неохота да бъдеш приносител на лоши новини, макар че беше крайно непрофесионално от негова страна. Но ако Кент беше убил генералската дъщеря, тогава бих могъл да разбера защо не можеше да събере кураж, за да изпълни дълга си.
Кент не е искал да се обади на майор Бауз, защото е бил сигурен, че Бауз знае за стаята, тъй като майорът също е бил забавляван там. А Кент не е искал Бауз да отиде там и да събере доказателства срещу него. Кент не е могъл да отиде сам в нея стая в къщата на Ан Камбъл, защото, ако я е убил, той е трябвало да се върне в дома си, колкото се може по-бързо, и да чака обаждането от военната полиция, когато я открият.
Почти можех да си го представя… почти. Кент по някаква причина, която все още не знаех, беше там на, или близо до шести полигон. Не знаех как и дали той е знаел какво е щяло да се случи там, но някак си можех да си го представя, след като генерал Камбъл е тръгнал: големият, висок Бил Кент, вероятно в своята униформа, да изминава ония петдесет метра от пътя към голата и вързана Ан Камбъл. Той се спира и те се гледат един друг, и той осъзнава, че съдбата му е направила подарък. Неговият проблем е била Ан Камбъл и желанието й да повлече всички със себе си. Отговорът на проблема му е било въжето, което вече е било около врата й.