— Разбирам това. Но просто в някакъв момент ми хрумна, че Кент е много подходящ.
— Кога ти хрумна?
— Не зная. Под душа.
— Ще предам това.
— Мислиш ли, че ще дойде с нас да пийне нещо?
— Не беше много ясен. Но ако е убиецът, ще бъде там. Този номер винаги минава. Искат да са наблизо, да виждат, да чуват, да се опитват да влияят на следствието. И умните го правят, без да се набиват на очи. Не бих казал със сигурност, че ако Кент дойде да пийне нещо с нас, е убиецът, но ако не дойде, ще заложа всичко, че не е.
— Разбирам.
През годините, които прекарах в ЦСО, бях успял да избягна всички курсове, организирани от Министерството на отбраната за управление на личния състав, за взаимоотношения между расите и половете и така нататък, което явно беше причина за проблемите, които имах в новата армия. Но аз участвах в много курсове за подготовка на ръководители и в тях имаше всичко, което беше необходимо за човешките взаимоотношения като например: да се респектират подчинените и висшестоящите, да не карат хората си да правят нещо, което сам не би направил, да спечелиш уважението към себе си, а не да го изискваш, да хвалиш този, който заслужава. И така, в този дух, аз казах на Синтия:
— Вършиш работа си много добре, проявяваш инициатива, правиш добри преценки и издържаш на напрежение. Ти си истински професионалист, знаеш много и си много упорита. Истинско удоволствие е да се работи с теб.
— Това да не го четеш отнякъде?
— Не, аз…
— Няма никакво чувство, Пол. Абсолютно безизразно. Говори от сърцето си, ако имаш такова.
— Това не ми е приятно. — Спрях на паркинга на офицерския клуб. — Това е субективно, много…
— Обичам те. Кажи го.
— Казах го миналата година. Колко пъти?
— Кажи го!
— Обичам те.
— Добре.
Тя изскочи от Шевролета, блъсна вратата и тръгна през паркинга. Аз тръгнах след нея и я настигнах. Не разменихме нито дума, докато не влязохме в главното фоайе. Намерих една празна маса в ъгъла и погледнах часовника си, който показваше осем и петнадесет вечерта цивилно време. Столовата беше пълна, но фоайето беше полупразно, сега когато щастливият час беше свършил. Новата армия не харесва щастливия час, през който напитките са на половин цена, но клубовете са полунезависими и някои от тях все още почитат древната и достойна традиция да се продава евтино уиски за един-два часа, едно дребно възнаграждение за това, че търпим идиотщини, които никой цивилен — с изключение на скорошни имигранти от военни диктатури — биха търпели. Но армията има и своите предимства. За нещастие те стават все по-малко в последно време. Една сервитьорка мина покрай нас и Синтия си поръча своето уиски с кола, а аз си поръчах шотландско уиски и бира. Казах:
— Обезводнен съм. Господи, тук наистина е горещо.
— Цял ден се потиш като прасе — съгласи се тя. Усмихна се.
— Имаш нужда от душ.
— Имаме ли време?
— Може би пак ще трябва да го вземем заедно.
— Това е трудна работа.
Напитките дойдоха и ние се чукнахме. Тя каза:
— За Ан Камбъл. Що направим за теб всичко, което е по силите ни, капитане.
Пихме.
— Този случай започва да ме потиска — отбелязах аз. — Дали е от случая или е така, защото съм изморен и стар?
— От случая е, Пол. Защото съпреживяваш. Защото това не е просто случай. Това е човешка трагедия.
— Какви други трагедии има? Ние всички сме на крачка от трагедията.
— Вярно. Когато открием убиеца, няма да бъде време за празненство. Това ще бъде друга трагедия. Ще бъде някой, който я е познавал. Може би я е обичал.
— Като Кент.
— Да. Постоянно си спомням нещо, което четох веднъж… нещо, за което си мисля, когато разпитвам жени, които са били изнасилени. То звучи така: „В сравнение със срама, смъртта е нищо“. Мисля, че точно това се е случило тук, като се почне със срама и унижението на Ан Камбъл в Уест Пойнт. Искам да кажа, само си помисли, Пол. Те учат офицерите да бъдат горди, да бъдат самоуверени, да стоят изправени. Хора като Ан Камбъл са предразположени към такъв вид поведение, така че те отиват в някакво място като Уест Пойнт. После когато се случи нещо такова, изнасилване, унижение, те не могат да се справят с него. Те не се огъват като повечето хора. Те остават изправени и после се пречупват.
Кимнах.
— Разбирам това.
— Да, те събират отломъците и продължават, но вече не са същите. Разбира се, никоя жена не е, след едно брутално изнасилване, но някой като Ан Камбъл дори не може да почне да зараства отвътре.
— Разбирам, че според някои хора единственият лек за срама и унижението е отмъщението.