— Правилно. Така че, направи още една стъпка и си помисли за средния офицер. Той е бил прелъстен от Ан Камбъл за двадесет минути, включително питиетата, бил е заведен в стая за секс и подтикнат или заставен да участва в извратен секс, и после в някакъв момент него или го зарязват, или го карат да наруши някои правила от устава. Неговите чувства са смесени — има мъжка гордост от завоеванието, но ако е женен и ако приема всичко за офицерския дълг на сериозно, той изпитва срам. Повечето мъже не биха изпитвали много срам от един полов акт, извършен по взаимно съгласие, но някои мъже — офицери, свещеници, стълбове на общността — биха изпитали срам. Значи пак се връщаме на това „В сравнение със срама смъртта е нищо“. Или пък го наречи позор, или пък го постави във военна ситуация. Това би могло да се отнася до Ан Камбъл, генерал Камбъл и до още доста мъже, които са желали или те, или Ан Камбъл да бъде мъртва. Ето защо мисля, че е бил някой, когото тя е познавала, някой, който е чувствал, че убийството е начин да се сложи край на срама и позора както на жертвата, така и на убиеца. Кент като полицай и като офицер може много добре да се включи в тази теория.
Кимнах отново. Бях си мислил нещо подобно, макар и от по-различна гледна точка. Интересното нещо, обаче беше, че и двамата бяхме изградили психолигически профил на убиеца, в който Кент се вместваше много добре. Но пък нямаше нищо по-добро от един поглед в миналото.
— Кент — казах аз. — Кент.
— За вълка говорим и…
Полковник Кент влезе и няколко глави се обърнаха. Командирът на полицията във всеки гарнизон обикновено предизвиква обръщания на глави и странични погледи. Но сега в Хадли, с това сензационно убийство, което все още беше най-горещата новина, Кент беше героят на деня. Той ни видя и се приближи.
Синтия и аз се изправихме, както беше прието. Когато сме насаме, не му цепя басма, но пред хората му оказвах уважението, което се предполагаше, че той заслужава.
Той седна и ние също седнахме. Една сервитьорка дойде и Кент поръча напитки за нас и джин и тоник за себе си.
— Аз черпя — каза той.
Поговорихме известно време, изразявайки съгласието си за напрежението, което всички изпитват, и как всички са се изнервили, за безсънните нощи, горещите дни и всякакви такива глупости. Кент беше професионалист и нашата небрежност и бъбривост със сигурност го накараха да надуши нещо нередно, а може би се е почувствал като плъх, когото се опитват да натикат в ъгъла.
Той ни каза:
— Ще останете ли след погребението, за да инструктирате хората от ФБР?
— Предполагам, че това се очаква от нас — отвърнах аз. — Но ми се иска до утре вечер да съм си тръгнал.
Той кимна и после ни се усмихна.
— Вие двамата разбирате ли се добре? Или това е насочващ въпрос?
Синтия отвърна на усмивката му.
— Ние подновяваме приятелството си.
— Добре. Къде се запознахте?
— В Брюксел.
— Чудесен град.
И така нататък. Но от време на време той небрежно питаше нещо като:
— И така, Мур със сигурност не е убиецът?
— Нищо не е сигурно — отвърна Синтия, — но ние мислим така.
Тя добави:
— Страшно е колко близо бяхме до това да обвиним невинен човек.
— Ако е невинен. Казвате, че той я е вързал и я е оставил?
— Да — отвърнах аз. — Не можем да разкрием защо, но го знаем.
— Тогава той е съучастник в убийство.
— Не от правна гледна точка — казах аз. — Било е нещо съвсем различно.
— Странно. Успя ли вашата специалистка по компютри да намери това, което й трябваше?
— Мисля, че успя. За нещастие на някои хора, Ан Камбъл е оставила нещо като сексуален дневник в компютъра си.
— О, господи… аз там ли съм?
— Струва ми се да, Бил. — Добавих: — С още около тридесет офицери.
— Господи… знаех, че имаше много… но не, че са били чак толкова… Господи, чувствам се като глупак. Ей, не можем ли да го засекретим?
Усмихнах се.
— Искаш да кажеш строго секретно? Дай препоръка, че се застрашава националната сигурност и ще видя какво мога да направя. А междувременно решението е в ръцете на главния военен прокурор или на министъра на правосъдието, или и на двамата. Мисля, че компанията е достатъчно голяма, за да не се тревожиш, че ще се набиеш на очи.
— Да, но аз съм полицай.
— В дневника има хора, които имат по-голяма власт и влияние от теб.
— Това е добре. Ами Фаулър?
— Не мога да кажа. А знаеше ли, че Бърт Ярдли също е бъркал в меда?
— Не се ли шегуваш…? Господи…
— Както виждаш между теб и Бърт е имало повече общи неща, Отколкото си осъзнавал. — Съвсем сериозно, Бил. — Познаваш ли го добре?