— Само служебно. Посещаваме месечните сбирки на Г–5.
Това е цивилна организация, и ако се бях сетил, щях да разбера, че те са били заедно достатъчно често — шеф на цивилна и шеф на военна полиция, първо ченге и първо ченге, за да могат да се споразумеят как да се прикриват един друг.
Кент попита:
— Някой от вас ходили вече в църквата?
— Не — отвърна Синтия. — Мисля, че ще почакаме до утрешната служба. Ще ходите ли в църквата тази вечер?
Той погледна часовника си.
— Да, разбира се. Аз бях любовник.
Аз попитах:
— Колко е голяма тази църква?
И двамата се позасмяхме, но забележката наистина беше много груба и Синтия ми хвърли един злобен поглед. Попитах го:
— Госпожа Кент все още ли е в Охайо?
— Да.
— Докога?
— О… още няколко дни.
— Пътят е доста дълъг, ако се пътува с кола. Или тя е летяла?
Той ме погледна и после отвърна:
— Летя. — Усмихна се принудено. — На метлата си.
Върнах му фалшивата усмивка и казах:
— Може ли да попитам дали заминаването й е свързано с някои неприятни слухове за теб и капитан Камбъл?
— Ами… имаше нещо такова, струва ми се. Опитваме се да си оправим отношенията. Но в действителност тя не знае. Тя просто предполага. Не си женен, но може би разбираш.
— Бил съм женен. Синтия е женена.
Той я погледна.
— Така ли? За военен?
— Да. Той е в Бенинг.
— Труден живот.
И така нататък. Истинско удоволствие. Двама подофицери от ЦСО и един старши офицер, командир на военната полиция, си пият и говорят за живота, любовта, работата, от време на време намесват въпроса за убийства. Това е интересен метод за водене на разпит и е доста ефективен в подходяща ситуация, като тази например. Всъщност аз го наричам сандвич на смъртта — малко хляб, месо, салата, кръв, сирене, домат, кръв и така нататък.
Но Бил Кент не беше един обикновен заподозрян и аз имах смътното усещане, че той разбираше каква е цялата работа, и че знае, че ние знаем, че той знае и така нататък. Така че заприлича на някакъв танц, игра на думи, и в един момент очите ни се срещнаха и тогава той разбра със сигурност и аз разбрах със сигурност.
В момента, в който някой разбере, че си по петите му, всички започват да се чувстват неловко за всички, заподозреният изпада в пресилено безгрижие и се опитва да покаже колко е спокоен. Понякога, обаче, се задейства някаква извратена или обратна логика, и заподозреният става по-смел. Кент наистина ни каза:
— Радвам се, че ви накарах да поемете този случай. Бях почти сигурен, че Бауз е имал връзка с нея, но не исках да го кажа, в случай, че не е вярно. А и той няма специалисти по убийства в екипа си тук и те без друго щяха да изпратят някой като вас от Фолс Чърч. Или пък веднага щяха да извикат ФБР. Така че бях доволен, че вие сте тук. — Той ме погледна и каза: — Работили сме заедно и преди и знаех, че ще си подходящ за този случай. Имаш време само до утре по обяд, нали? Но знаеш ли какво? Мисля, че ще го приключиш преди обяд.
И така ние седяхме там в продължение на минута, играехме си с бъркалките за коктейли и салфетките. Синтия и аз се чудехме дали на масата седи убиец, а Кент разсъждаваше върху края на кариерата си и може би се бореше с мисълта да ни каже нещо, което да ни разкара оттук преди утре по обяд.
Понякога хората се нуждаят от окуражаване, така че му казах с тон, който той щеше да разбере:
— Бил, искаш ли да се поразходиш? Или пък да се върнем в канцеларията ти? Можем да поговорим.
Той поклати глава.
— Трябва да тръгвам. — Изправи се. — Е… надявам се тия касапи в моргата да са оставили достатъчно от нея, за отворен ковчег. Иска ми се да я видя отново… Нямам снимка… — Той се усмихна насила. — Не остават много сувенири от една извънбрачна връзка.
Всъщност имаше цяла стая. Синтия и аз също се изправихме и аз казах:
— Вземи си един от ония плакати преди всички да се е сетили за същото. Ще станат колекционерска ценност.
— Да.
— Благодаря за питиетата — казах аз.
Той се обърна и тръгна.
Ние седнахме. Синтия го наблюдаваше как излиза и после каза, като че ли на себе си:
— Може да е разстроен от края на кариерата си, от предстоящия позор, от разстроения си брак и от смъртта на някого, когото е обичал. Може би ние виждахме точно това. Или пък… е той.
Кимнах.
— Трудно е да се прецени поведението му, като се има предвид какво преживява. И все пак има нещо в очите на човек… те говорят на свой език от сърцето и душата. Те говорят за любов, мъка, омраза, невинност и вина. Те говорят истината, дори когато човекът лъже.
Синтия кимна.
— Да, те никога не лъжат.
И двамата седяхме мълчаливо известно време, после Синтия попита: