— И така?
Погледнах я и тя отвърна на погледа ми, нещо като експеримент, и двамата се съгласихме, без да проговорим, че Бил Кент е нашият човек.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Прескочихме вечерята и потеглихме по Райфъл Рейндж Роуд към Джордън Фийлд. Както Кент беше посочил по-рано, на пътя имаше пропускателен пункт на военната полиция и ние трябваше да спрем, за да проверят документите ни. Когато се приближихме до портала на Джордън Фийлд проверяваха ни отново и после още веднъж при вратата на трети хангар. Армията обича репортерите да са в залите за пресконференции, където според нея им е мястото. Репортерите обичат да обикалят. Тези различия в мненията продължават от няколкостотин години. Армията изтъква съображения за сигурност, пресата търси опора в своите традиционни и законни привилегии. През последните десетилетия армията взе връх над пресата, след като научи поне един урок във Виетнам.
Моят личен опит с пресата започна във Виетнам, когато един репортер ми пъхна микрофон под носа, докато и двамата бяхме приковани под картечен обстрел. Камерата се въртеше, а репортерът ме попита:
— Какво става?
Помислих си, че нещата говорят сами за себе си, но тъй като бях млад и глупав, отвърнах:
— Обстрелва ни вражеска картечница.
Оня попита:
— Какво ще правите сега?
Аз му казах:
— Ще оставя вас и оператора тук.
И аз се оттеглих набързо, като се надявах, че вражеският стрелец ще съсредоточи вниманието си върху господина от пресата. Някъде в някои архиви този филм стоеше, съхранен за поколенията. Повече не видях тези репортери.
Хангарът беше почти изоставен, тъй като повечето хора от лабораторията се бяха върнали във Форт Гилем, или бяха отишли да изпълняват други задачи, с друго оборудване. Но пет-шест човека бяха останали, за да напишат докладите и да довършат някои тестове.
Домът на Ан Камбъл беше все още тук, както и джипът и БМВ-то, но канцеларията й я нямаше. Грейс Диксън, обаче, седеше на едно бюро и се прозяваше пред един компютър АйБиЕм.
Тя погледна към нас, докато се приближавахме и каза:
— Получих друг компютър. Разпределям файловете, чета писмата и дневника, но не разпечатвам нищо, както нареди. Получи ли ония неща за Ярдли, които ти изпратих?
— Да — отвърнах аз. — Благодаря.
Грейс каза:
— Това тук е направо порно. Харесва ми.
— Вземи си един студен душ довечера, Грейс.
Тя се засмя и завъртя широкия си задник на мястото си.
— Не мърдам от стола.
Синтия попита:
— Къде ще пренощуваш?
— В хотела за офицери в гарнизона. Ще спя с дискетата. Никакви мъже. Обещавам. — Тя добави: — Военният свещеник също е в дневника. Нищо ли не е свято?
Искаше ми се да отбележа, че да спиш с богиня само по себе си е тайнство, но реших, че нито една от жените нямаше да го оцени. Попитах Грейс:
— Можеш ли да разпечаташ всичко, което се отнася до полковник Уилям Кент.
— Разбира се. Срещнах го тук. Мога да потърся. Каква е длъжността му или поста му в случай, че е споменат с тях.
— Той е шеф на военната полиция. На приятелите е известен като Бил.
— Да. Виждала съм го тук. Искате разпечатки на всички случаи, в които се среща името му, нали?
— Точно така. Освен това ФБР може да дойде тук тази нощ или рано сутринта. Военният полицай отвън няма да ги спре. Но ако видиш някой от тях да минава през хангара, просто изваждаш дискетата и се правиш, че пишеш доклад. Ясно ли е?
— Разбира се. Но какво ще стане, ако имат нареждане за обиск, или съдебно решение, или нещо друго?
По-лесно се работи с военни, защото те просто изпълняват заповедите. Цивилните искат разяснения и задават прекалено много въпроси. Отвърнах й:
— Грейс, ти просто пишеш доклади. Пъхни дискетата някъде в себе си и ако искат да погледнат под роклята ти, ги плесни.
Тя се засмя.
— Ами ако са хубави?
Явно нещо беше събудило либидото на тази жена. Синтия й каза:
— Грейс, наистина е много важно никой освен нас тримата да не види тия неща.
— Окей.
Попитах я:
— Кал Сайвър още ли е тук?
— Да. Опитва се да дремне малко там.
Грейс отново беше започнала да си играе с клавишите. Не разбирам много от компютри и нямам желание да разбирам повече. Но хората като Грейс, които се занимават с тях, са малко странни. Те като че ли не могат да се откъснат от екрана и седят там, говорят, пишат, бърборят, ругаят, крещят от радост и вероятно карат дълго време без секс, сън и храна. Всъщност, предполагам, това се отнася и за мен. Синтия и аз оставихме Грейс, без да й досаждаме със сбогуване.
Поставих един параван пред нея, така че ако някой влезе през вратата, да не я види. После намерихме Кал Сайвър заспал дълбоко на едно походно легло и аз го събудих. Той се изправи като се олюляваше и изглеждаше объркан от нещата около него.