— Вие не ме карате. Аз сам желая…
— Съжалявам, трябва да изчакате сержанта.
Мур продължи да гледа към поничката, която подозирах беше първата поничка от казармената столова, към която той беше проявил някакъв интерес. Казах му:
— Хайде да започваме и не ни разигравайте, както направихте последните няколко пъти. И така, за да видите докъде сте затънал, ще ви кажа какво вече знаем въз основа на веществени доказателства. А после вие ще допълните подробностите. Първо, вие и Ан Камбъл сте планирали това поне в продължение на седмица — от времето, когато баща й е дал ултиматума. Не зная чия е била идеята да се възпроизведе изнасилването в Уест Пойнт — загледах го и видях как реагира на това, — но е била отвратителна. И така, вие сте й се обадил в главния щаб, съгласувал сте времето и сте потеглил към пети полигон, където сте свил през покрития с чакъл паркинг и после зад пейките. Излязъл сте от колата си, като сте носел колчетата за палатка, въже, чук и така нататък, а също и безжичен телефон, а може би и магнетофон. Минал сте по пътеката от дървесни трупи към тоалетните при шести полигон и може би сте й се обадил отново оттам, за да се уверите, че е тръгнала от щаба.
През следващите десет минути му пресъздадох престъплението, като разказът ми се основаваше на веществени доказателства, предположения и догадки. Полковник Мур изглеждаше истински впечатлен, много изненадан и доста по-нещастен. Продължих:
— Обадил сте се по червения телефон на генерала и когато той е отговорил, Ан му е пуснала записаното съобщение. И тогава, тъй като сте знаел, че имате около двадесет минути, сте започнал да подреждате декора. Тя се е съблякла във или близо до джипа, в случай, че някой мине неочаквано. Сложили сте нещата й в найлонов чувал, който сте оставили в джипа. Така ли е?
— Да.
— Тя е оставила часовника си.
— Да. Искаше да следи времето. Можеше да вижда циферблата и си мислеше, че ще бъде някак си по-спокойна, докато чака родителите си.
Странно, помислих си аз, но много по-малко странно от сцената, която ми се разкри първия път, когато я видях гола и прикована, само с часовник и нищо друго по себе си. Всъщност бях изминал дълъг път от нея сутрин, когато мислех, че виждам резултат от действията на сексуален маниак. В действителност престъплението се беше развивало на фази, етапи, а самият зародиш на престъплението беше отпреди десет години и това, което бях видял, не беше това което всички си бяха помислили. Това, което видях, беше крайният резултат от една странна нощ, която би могла да свърши по различен начин.
Казах на Мур:
— Между другото, забелязахте ли дали тя беше с пръстена си от Уест Пойнт?
Той отвърна без колебание:
— Да, беше. Това беше символична връзка с първото изнасилване. Името й беше гравирано от вътрешната страна и тя възнамеряваше да го даде на баща си като някакъв знак — като че ли му казва, че лошите спомени, които той символизира, са в неговите ръце и тя не иска да й напомнят повече за тях.
— Ясно… — За бога, това е била забележителна, пък макар и малко объркана жена. Хрумна ми, че между баща и дъщеря е съществувало нещо психосексуално, което е било дълбоко прикрито, и което Мур вероятно разбираше, и може би всички Камбълови са разбирали, но за което аз съвсем определено не исках да зная нищо.
Синтия и аз се спогледахме и струва ми се и на нея й мина същата мисъл. Но обратно към въпросното престъпление. Казах на Мур:
— И после вие двамата сте отишли на полигона, избрали сте място в основата на най-близката мишена, на около петдесет метра от пътя, и тя е легнала и разперила крака и ръце. — Погледнах го и попитах: — Как се чувства човек, когато се отнасят с него като с послушен евнух?
Той се ядоса за момент, но после се овладя и каза:
— Никога не съм злоупотребявал сексуално с пациент. Независимо колко странна може да ви се струва тази терапия, тя беше замислена да помогне, да подейства като катарзис и за двамата. Терапията не включваше това да правя секс или да изнасиля пациентката си, докато тя беше вързана.
— Ама ти си страхотен човек, истински образец за професионализъм. Но хайде да не се ядосвам отново. Това, което искам да зная, е какво се случи, след като си завързал последния възел. Разкажи ми.
— Добре… Ние говорихме известно време и тя ми благодари за това, че съм рискувал толкова много като съм й помогнал при осъществяването на плана й…
— Полковник, зарежи тия глупости. Продължавай.
Той си пое дълбоко дъх и продължи:
— Върнах се до джипа, взех найлоновия чувал с дрехите, а също и куфарчето ми, с което бях донесъл колчетата за палатка, и въжето, в което сега беше само чукът, после отидох до тоалетните зад пейките и зачаках.