— Зачака какво? Кого?
— Ами, родителите й, разбира се. Освен това тя се тревожеше, че някой друг може да мине преди това и да види джипа й, така че ме помоли да стоя, докато родителите й дойдат.
— И какво трябваше да направиш, ако някой друг се появеше пръв? Да скриеш главата си в тоалетната чиния?
Усетих как Синтия ме рита под масата и после тя продължи интервюто. Попита Мур любезно:
— Какво трябваше да направите, полковник?
Той я погледна, после погледна поничката, после отново нея и отвърна:
— Ами, пистолетът й беше в торбата. Но… не зная точно какво щях да направя, но ако някой друг минеше и я видеше преди родителите й, аз бях готов да се погрижа да не й се случи нищо лошо.
— Разбирам. И по това време вие сте използвал тоалетната.
Мур изглеждаше малко изненадан, после кимна.
— Да… трябваше да използвам тоалетната.
Казах му:
— Бил си толкова изплашен, че ти се е допикало, нали? После си измил ръцете си, като примерен войник и после какво?
Той ме изгледа и после отвърна на Синтия:
— Стоях зад тоалетната, после видях светлини на пътя. Колата спря и когато вратата на шофьора се отвори, видях, че това е генералът. Имаше пълнолуние и можах да разпозная колата на госпожа Камбъл, макар че нея не я видях. — Той добави: — Страхувах се, че генерал Камбъл може да не вземе съпругата си със себе си.
— Защо?
— Ами… без госпожа Камбъл съществуваше възможността ситуацията да стане неконтролируема. Никога не съм мислил, че генералът ще може да се приближи до голата си дъщеря… бях почти сигурен, че ако са само двамата, може да прехвръкнат искри.
Синтия го изгледа продължително и после попита:
— Останахте ли, докато траеше разговорът между генерал Камбъл и дъщеря му?
— Не.
— Защо не?
— Бяхме решили, че не трябва. Веднага след като се убедих, че това е генералът, аз хвърлих торбата с дрехите й на покрива на тоалетните и тръгнах бързо по пътеката. До колата ми имаше пет минути път и аз не можех да бъда сигурен колко време ще продължи разговорът между двамата. Исках да изкарам колата си на пътя и да се отправя към гарнизона колкото е възможно по-скоро, което и направих.
Синтия попита:
— А не видяхте ли някакво друго превозно средство по пътя, докато карахте обратно към гарнизона?
— Не, не видях.
Синтия и аз се спогледахме и аз погледнах към Мур.
— Полковник, помислете. Не видяхте ли някакви фарове да се движат в която й да е посока?
— Не. Сигурен съм. Именно от това се страхувах… — Той добави: — Бях сигурен, че никой не ме е видял.
— А не видяхте ли някой да върви?
— Не.
— Не видяхте ли или не чухте ли нещо, докато бяхте на пети или шести полигон? Или пък до тоалетните, джипа, по пътеката?
Той поклати глава.
— И така, след като сте я оставил, някой я е убил.
— Да. Аз я оставих жива.
— Кой мислите я е убил?
Той ме погледна малко изненадано.
— Ами, генералът, разбира се. Мислех, че знаете това.
— Защо казвате това?
— Защо? Знаете какво се случи. Знаете, че моята роля беше просто да й помогна да възстанови сцената на изнасилването, така че родителите й да я видят. Той дойде там — аз го видях с очите си — и по-късно тази сутрин тя е била намерена удушена. Кой друг би могъл да го направи?
Синтия го попита:
— Какво очакваше тя от родителите си? Какво ви каза за това?
Мур помисли за момент, после отвърна:
— Ами… мисля очакваше те да… Тя не знаеше съвсем как ще реагират на това, което видят, но напълно очакваше да я измъкнат оттам, независимо колко трудно ще бъде за тях. — Той добави: — Тя знаеше, че те няма да я оставят там, така че ще трябва да се сблъскат с нея, с нейната голота, с нейния срам и унижение и да развържат физически възлите й и по този начин психологически да освободят не само нея, но и себе си. — Той ни погледна. — Разбирате ли?
Синтия кимна.
— Да, разбирам теорията.
Аз изразих мнението си.
— Звучи ми смахнато.
Мур ми каза:
— Ако госпожа Камбъл беше там, може би щеше да има резултат. Със сигурност нямаше да свърши трагично.
— Е, най-добрите планове на психиатрите обикновено се объркват.
Той не ми обърна внимание и каза на Синтия:
— Не бихте ли ми подали поне чашата с мляко? Много съм жаден.
— Разбира се.
Синтия постави млякото близо до окованите му ръце, той взе чашата с двете си ръце и я пресуши на един дъх. Остави я и ние стояхме мълчаливо за около минута, докато Мур се наслаждаваше на млякото, като че ли беше чаша от онова шери, което той обичаше.
Синтия му каза: