Вдигнах поглед от листа и Синтия и аз се спогледахме. Явно полковник Кент е бил опасен. Няма нищо по-опасно от един педантичен човек, който се смята за много важен и който бива обзет от неконтролируема страст. Тъкмо щях да прочета друга страница на глас, когато на вратата се почука и тя се отвори. Очаквах да видя подофицер Кифер, но беше полковник Кент и аз се зачудих колко време е стоял там.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Събрах листите и ги пъхнах в една папка. Кент стоеше там и гледаше, но не каза нищо.
Кент беше с каска, което в армията наричаме да си покрит. Обикновено вътре човек стои без каска, освен ако не е въоръжен, тогава тя е задължителна. Интересно правило, вероятно свързано с това ръцете ти да са свободни, когато имаш оръжие, или пък хората от разстояние да разбират, че си въоръжен. Кент всъщност беше с личното си оръжие.
Аз също, а и Синтия, но нашите бяха скрити и ние не трябваше да носим шапки, за да се издаваме.
Канцеларията беше тъмна, осветена само от две настолни лампи и аз трудно виждах чертите на Кент от мястото където бях седнал, но ми се стори, че изглежда мрачен, може би подтиснат и си спомних, че беше ходил в църквата да види тялото.
Той каза с тих, почти безизразен глас:
— Защо специалист Бейкър си вреше носа наоколо?
Аз се изправих и отвърнах:
— Тя не си вре носа. Събира информация, за която я помолих.
— Тук аз командвам. Всичко, което ти трябва, ще го искаш от мен.
Всъщност беше съвсем прав. Само дето в този случай информацията беше свързана с командира.
— Беше нещо маловажно и служебно, полковник.
— Нищо в тази сграда не е маловажно.
— Е, глобите за паркиране и нарушение на правилника за движение са дребни.
— Защо ти трябват?
— Стандартна процедура. Трябва да го знаеш, за да установиш дали някое превозно средство е било някъде където…
— Зная това. Искал си и докладите на военните полицаи, дневника на дежурния сержант и записите на радио обажданията през онази нощ. Търсиш ли някое конкретно превозно средство?
Всъщност да. Твоето. Но отговорих:
— Не. Къде е Бейкър?
— Освободих я от задълженията й и й наредих да напусне сградата.
— Разбирам. Тогава ще те помоля официално да отмениш тази заповед.
— Назначил съм ти друг чиновник. Няма да търпя никакво нарушение на вътрешната сигурност от никого, по никаква причина. Ти си нарушил правилника, а може би и закона. Ще повдигна този въпрос пред военния прокурор утре.
— Това е ваше право, полковник. Макар че, струва ми се, полковник Уиймс има други проблеми в момента.
Кент като че ли знаеше за какво говоря, защото отвърна:
— Военният закон не зависи от една отделна личност и всеки тук е подчинен на този закон, включително и вие двамата.
— Това е съвсем вярно. Поемам пълна отговорност за това, което Бейкър е направила.
Синтия се изправи и каза:
— Всъщност отговорността е моя, полковник. Аз наредих на Бейкър да направи това.
Кент я погледна и отвърна:
— Всичко, което е трябвало да направите, е било първо да ме попитате.
— Да, сър.
След като беше поел офанзивата, Кент продължи атаката си, но като че ли му липсваше ентусиазъм за нея. Той ми каза: