Свих рамене.
— Мисълта за самоубийство носи голямо успокоение и е помогнала на доста хора да изкарат многобройни тежки нощи.
— Глупости.
— Не, Ницше.
— Гадно. — Тя се изправи. — Хайде да намерим Бейкър.
— Кифер.
Аз също се изправих, взех папката с разпечатките и ние излязохме от канцеларията, от сградата и се озовахме в нощта.
Застанах на стълбите на сградата на военната полиция и видях в далечината мълния и зараждащ се вятър.
— Идва буря.
— Типично за Джорджия — отвърна Синтия. — Ако беше валяло преди две нощи…
— Да. Но по-близо до въпроса е, ако мъжете не изнасилваха, ако институциите не се опитваха да прикрият фактите, ако родители и деца можеха да общуват, и ако отмъщението не носеше такава наслада, и ако моногамията беше природен закон, и ако всеки се отнасяше с другите така, както би желал те да се отнасят с него, то ние нямаше да имаме работа и килиите в затвора щяха да се използват за отглеждане на ловни кучета.
Синтия сложи ръката си в моята и ние слязохме по стълбите към Шевролета.
Качихме се в колата с падането на първите капки дъжд и тя попита:
— Как ще намерим Кифер?
— Кифер ще ни намери.
— Къде ще ни намери?
— Където знае, че ще бъдем. Хотела за офицери.
Запалих колата, включих на скорост и запалих светлините.
Дъждът се усили и аз пуснах чистачките. Карахме мълчаливо през почти пустите улици на главния гарнизон. Цивилният ми часовник показваше, че остават десет минути до полунощ, но въпреки часа и краткия сън миналата нощ, се чувствах добре. След няколко минути спрях на паркинга на хотела за офицери и точно тогава небето като че се разтвори и дъждът стана толкова силен, че почти не можах да се чуя как казвам на Синтия:
— Искаш ли да те закарам до вратата?
Тя извика в отговор през шума на дъжда:
— Не. Искаш ли аз да те закарам до вратата?
Съвременните жени имат някакво покритие и не се топят от дъжда. Всъщност моят костюм изглеждаше доста по-скъп от нейните дрехи и аз за малко да се възползвам от предложението й, но след като почакахме минута дъждът да намалее, ние се втурнахме напред.
Паркингът беше наводнен, вместо поздрав от военния инженерен корпус и когато стигнахме до вратата, на по-малко от петдесет метра разстояние ние бяхме прогизнали. Всъщност усещането беше приятно.
В малкото фоайе дежурният, млад ефрейтор, ме информира:
— Някакъв мидлъндски полицай дойде и остави багаж за вас, сър.
Аз се отръсках от водата.
— Добре. — Моето приятелче Бърт ми показваше, че държи на думата си. — Къде е багажът? — попитах аз. — В стаята ми, разопакован, изгладен и по закачалките?
— Не, сър, той е ей там на пода.
— Колко звезди има това място, ефрейтор?
— Ами ако ни дадат още една, ще стигнем нула.
— Правилно. Някакви съобщения?
— Две. — Той ми подаде две бележки със съобщения. Кифер и Сайвър. Отидох при багажа си, който се състоеше от два цивилни куфара, войнишки сак и една малка пътническа чанта.
Синтия ми предложи да ми помогне и взе куфара и чантата.
Двамата се изкачихме по вътрешното стълбище и след няколко минути бяхме в моята стая, на пода на която стоварихме багажа.
Синтия си пое дъх и каза:
— Ще се преоблека. Няма ли да отговориш на тези обаждания?
— Ще се обадя. — Хвърлих мокрото си сако върху един стол, седнах на леглото и си събух обувките, докато набирах номера, който Кифер беше оставила. Една жена отговори:
— Петстотин четиридесет и пет, военно-полицейска рота, говори дежурният.
— Тук е полковник Хелман — казах колкото на шега, толкова и за да ме разпознаят. — Може ли да говоря със специалист Бейкър, моля?
— Да, сър, не затваряйте.
Синтия беше излязла и докато чаках, притиснал телефонната слушалка между рамото и ухото си, аз си съблякох мократа риза и вратовръзка и събух чорапите и панталона си. Бейкър-Кифер беше избрала да отседне в казармите, което беше добре като прикритие, но неудобно за живеене. Знаех, че дежурният беше отишъл да я извика, което беше начинът, по който в армията се разбира личен телефон във всяка стая.
Линията изщрака и аз чух гласа й:
— Специалист Бейкър говори, сър.
— Можеш ли да говориш?
— Не, сър, но ще ви се обадя от автомат веднага щом намеря свободен. В хотела за офицери?
— Правилно.
Затворих и седнах на пода, за да отворя куфара и да потърся халата си. Този идиот Ярдли беше натъпкал всичко заедно, включително мръсно пране, обувки и принадлежности за бръснене.
Мръсник.
— Кой?
Погледнах през рамо и видях Синтия, която отново беше влязла в стаята, облечена в копринено кимоно и сушеше косата си с кърпа.