— Търся си халата.
— Дай да подредим дрехите ти.
И тя започна да подрежда и окача дрехите в дрешника, да сгъва нещата и така нататък.
Жените имат това невероятно умение да боравят с платове и при тях всичко изглежда толкова лесно, но аз не мога дори да закача един панталон както трябва на закачалка.
Чувствах се малко глупаво, седнал по долни гащи на пода, да се ровя в багажа си, но накрая намерих халата си натъпкан във военния сак и си го сложих, когато телефонът иззвъня.
— Това сигурно е Кифер.
Вдигнах телефона.
— Говори Бренер.
Но не беше Кифер, беше Кал Сайвър. Той ми каза:
— Пол, проучвах тая схема с отпечатъци от стъпки, докато ослепея, проучвах гипсовите отливки, докато получих херния. Не мога да намеря никакво друго доказателство, че полковник Кент е бил на местопрестъплението по-рано, отколкото казва. Реших, че щом знаем какво търсим, бих могъл да изпратя техническата група утре за повторни тестове, но този дъжд ще измие всичко.
— Остави ли пътеките и шатрата там?
— Не. Може би трябваше да ги оставя, но полковник Кент каза, че той ще се погрижи за сигурността на мястото и ще покрие цялото място с брезент. Но преди малко бях там и нямаше никакъв брезент, нито дори и военен полицай, който да охранява. Мястото на престъплението е унищожено, замърсено.
— Да. Сигурно е така.
— Съжалявам.
— Няма проблеми. Изпрати ли отливката в Оуклънд?
— Да. С хеликоптер до Гилем и оттам ще намерят военен полет до левия бряг. До сутринта ще имам някаква информация.
— Добре.
— Искаш ли все още дактилоскопския екип?
— Ти какво мислиш?
— Мисля, че там всичко е оплескано.
— Добре, забрави го. Имахме достатъчно късмет и с единия случай. Къде е Грейс?
— Залепена за екрана. Искаше да ти кажа, че е намерила скорошно писмо на мъртвата до госпожа Кент — ти се интересуваше от Кент.
— Все още се интересувам. Какво се казва в писмото?
— В основни линии е за това, че полковник Кент очаква повече, отколкото би трябвало от едно платонично приятелство, и би ли била госпожа Кент така любезна да поговори със съпруга си преди тя — капитан Камбъл — да се види принудена да направи официално оплакване. Капитан Камбъл е предложила на семейство Кент да потърсят съвет. — Той добави: — Не бих искал нещо такова да попадне при жена ми.
— Откога е писмото?
— Почакай.
Наблюдавах как Синтия отделя бельото от тоалетните принадлежности. Този тъпак Ярдли. Кал отново се обади:
— Десети август.
Това значи преди единадесет дни и аз предположих, че госпожа Кент е напуснала Бетъни Хил, когато е получила това писмо. Очевидно беше също така, че писмото е било написано в резултат на непредвиденото посещение на Кент в дома на Ан Камбъл, да не говорим за лошите му обноски като е изхвърлил приятеля й и е изнасилил домакинята. За Бога. Значи Ан Камбъл е решила да вземи някакви мерки относно Кент, но тя си е имала работа с експлозив, а това писмо е послужило като детонатор. Казах на Кал:
— Трябва ми разпечатка от това. Запази ми я.
— Добре. Освен това трима господа от Федералното бюро за разследване пристигнаха около половин час след като ти замина.
— Бяха ли очарователни?
— Не биха могли да бъдат по-любезни. Направиха ми комплимент за организацията тук, поздравиха ме за всеки проклет отпечатък, който съм взел. Пъхаха си носа навсякъде и ме подложиха на подробен разпит в продължение на час. Грейс се преструваше на заспала на едно легло. Един от тях си поигра с компютъра, но дискетата беше в леглото при Грейс. — Той добави: — Казаха, че ще се върнат сутринта с техните лаборанти.
— Добре. Предай им всичко по обяд. Нещо друго?
— Нищо. Късно е, вали, прекалено е мокро за работа, а пък съм прекалено уморен за танци.
— Прав си. Свържи се с човека от Оуклънд. Този случай зависи от въпроса кой на коя следа е стъпил. Ще поговорим утре.
Затворих и предадох на Синтия разговора, докато й помагах да оправи багажа ми.
Живял съм при приятели понякога и присъствието на жена за кратки периоди от време ми е било приятно. Те се делят на две групи: подредени и разпилени. Вероятно има и трета група — мърморани, които постоянно те карат да правиш нещо, но не съм попадал на такава. Интересно, но нямам предпочитания по отношение на подредените и разпилените, само да не се опитват те да ми избират дрехите. В основата си всички жени се грижат за храната, за лекуване на раните, а всички мъже са в различна степен пациенти с психически заболявания. Всичко върви добре, ако хората се придържат към ролите, които са им орисани. Но никой не го прави, така че те прекарват шест или седем приятни месеца, а после откриват точно какво не могат да понасят един в друг и започва да се върти филмът за нанасянето и разопаковането на багажа, но отзад напред и да се чува затръшване на врата.