Синтия кимна.
— Но тя е знаела, че баща й в крайна сметка ще разбере същото нещо и ще трябва да се върне, за да избегне тази позорна случка. Така че, и в двата случая тя иска Кент да се махне.
— Вероятно. Той обърква сценария й. Той вижда щика забит в земята — при условие, че генералът не го е взел — и й предлага да я освободи. Или пък решава, че при тези обстоятелства тя не може да се измъкне от разговор с него и я пита какво става, или иска да се ожени за него, или каквото и да е и започва разговор и Ан, която много пъти е била връзвана за рамките на леглото си в мазето, не е толкова изплашена и притеснена, колкото раздразнена и нетърпелива. Ние просто не знаем какво е било казано, какво е станало.
— Не, не знаем, но знаем как е свършил разговорът.
— Правилно. Той може да е пристегнал въжето, за да привлече вниманието й, може дори и да я е възбуждал, докато й е причинявал сексуална асфиксия, номер, който може би е научил от нея… но в някой момент той е затегнал въжето и не е спрял да го пристяга.
Ние седяхме цяла минута, като отново го преигравахме в умовете си, а после Синтия се изправи и каза:
— В общи линии се е случило това. После той се е върнал на пътя, осъзнал е какво е направил и е бягал по целия път до джипа си. Може да е стигнал до джипа си дори преди Фаулърови да са потеглили от дома си. Може дори и да ги е срещнал по някоя от улиците. Отишъл си е вкъщи, паркирал е джипа на жена си в гаража, влязъл е вътре, вероятно се е изчистил и е зачакал телефонното обаждане от военната полиция. — Тя добави: — Чудя се дали е спал.
— Не зная, но когато го видях след няколко часа, изглеждаше спокоен, макар че сега като си помисля, беше малко разсеян. — Добавих: — Той се е разграничил от престъплението, както престъпниците често правят през първите няколко часа, но сега то се връща при него.
— Можем ли да докажем нещо от всичко това?
— Не.
— Тогава какво ще правим?
— Ще го предизвикаме. Моментът дойде.
— Той ще отрече всичко и ние ще трябва да си търсим работа в цивилната полиция.
— Вероятно. И знаеш ли какво? Може да грешим.
Синтия крачеше из стаята, спорейки със себе си. Тя спря и каза:
— А ако намерим мястото, където е отбил джипа от пътя?
— Да, слънцето изгрява в 05.36. Да ти извикам ли, или да те бутна с лакът?
Тя не обърна внимание на това и каза:
— Следите от гуми ще бъдат измити. Но ако е счупил някоя клонка, можем да видим на кое място колата му е отбила от пътя.
— Правилно. Това ще премахне някои от нашите съмнения. Но все още остава доста голямо съмнение, а на нас ни трябва нещо повече от това.
Тя каза:
— Може да има някоя клонка или иглички от боровете по джипа, които могат да се сравнят с растителността, която е счупил.
— Може, ако е бил идиот, но той не е. Този джип е чист като за преглед.
— По дяволите.
— Трябва да го предизвикаме и трябва да го направим в подходящ психологически момент… утре, след погребението. Това е нашата първа, последна и единствена възможност да получим признание.
Синтия кимна:
— Ако ще говори, ще го направи тогава. Ако иска да си признае и да му олекне, той ще предпочете да го направи пред нас, а не пред ФБР.
— Правилно.
— Време е за лягане. — Тя вдигна телефона и помоли дежурния да ни позвъни в 04.00 часа, което означаваше три часа сън, ако заспях през следващите десет секунди. Но аз имах друго предложение.
— Хайде да си вземем по един душ и да спестим време.
— Ами…
Лош отговор. Както баща ми беше казал веднъж: „Жените контролират седемдесет процента от богатството в тази страна и сто процента от секса“. Синтия и аз бяхме малко притеснени, струва ми се, че с бившите любовници винаги е така, когато се опитват да започнат отначало. А и всичките тези разговори за изнасилвания не създаваха подходяща атмосфера. Искам да кажа, нямаше музика, свещи, шампанско. Единственото нещо тук беше призракът на Ан Камбъл, мисълта за нейния убиец, който си спеше в леглото в Бетъни Хил, и двама души изморени и далеч от дома си.
— Може би няма да е много подходящо — отбелязах аз.
— Не, няма. Хайде да почакаме, докато можем да го направим по-специално. Края на седмицата при теб. Ще бъдем доволни, че сме изчакали.
Правилно, бях страхотно щастлив да чакам. Но не бях в настроение да споря и не бях достатъчно хитър, за да я предумам. Така че се прозях и отметнах завивката на леглото си.