— Bon soir както казваме в Брюксел.
— Лека нощ… — Тя тръгна към вратата на банята, после както беше направила предния път, се обърна и каза: — Нещо, което да очакваме.
— Правилно.
Изгасих лампата, смъкнах си халата и припълзях гол в леглото си.
Чух шума на душа в банята, чух дъжда отвън, чух двойка, която се кикотеше в коридора.
Не чух, обаче, иззвъняването на телефона в 04.00.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Синтия беше облечена, слънцето грееше през прозореца и из стаята се носеше миризмата на кафе.
Тя седна на края на леглото ми, аз се изправих и тя ми подаде пластмасова чаша.
— Долу има кафе.
Попитах:
— Колко е часът?
— Малко след седем.
— Седем? — Засилих се да скоча от леглото, но си спомних, че бях чисто гол. — Защо не ме събуди?
— Колко души са нужни, за да се види един прекършен храст?
— Ходила си там? Намери ли нещо?
— Да. Някакво превозно средство със сигурност е минало по Джордън Фийлд Роуд на петдесет метра от Райфъл Рейндж Роуд. Оставило е следи, макар че отпечатъците са измити, но има един прекършен храст и едно прясно ожулено борово дърво.
Отпих от кафето, като се опитвах да си проясня главата. Синтия беше облечена в сини джинси и бяла тениска и изглеждаше добре.
— Ожулил е дърво?
— Да. Така че, аз отидох в Джордън Фийлд и събудих бедния Кал. Той и още един полицай отидоха на мястото и отрязаха повредената част от дървото.
— И?
— Ами, върнаха се в хангара и под микроскоп можахме да видим прашинки от боя. Кал ще изпрати проби във Форт Гилем. Казах му, че се съмняваме в черен джип Чероки и той казва, че те могат да проверят при производителя, или чрез техните мостри на бои за коли.
— Правилно. И ние ще открием ожулване по джипа на госпожа Кент.
— Надявам се. Тогава ще имаме доказателството, необходимо да потвърди твоето възпроизвеждане на движенията на Кент.
— Да. — Прозях се и се изкашлях. — За нещастие, ако боята е от черен джип Чероки, това ще докаже само, че черен джип е одраскал дървото. И все пак това ще успокои мисълта ми.
— Моята също.
Изпих кафето и сложих чашата на шкафчето.
— Исках да стана рано. Ти опита ли се да ме събудиш?
— Не. Приличаше на мъртъв.
— Ами… добре. Добра работа.
— Благодаря. Освен това занесох ботушите ти на Кал Сайвър и той сравни отпечатъците ти с неидентифицираните гипсови отливки и можа да определи следите ти върху схемата си.
— Благодаря. Заподозрян ли съм?
— Не още. Но Кал трябваше да сравни отпечатъците ти.
— Лъсна ли ботушите ми?
Тя не отвърна на това.
— Кал е получил компютърна програма от Форт Гилем и програмира компютъра в хангара така, че да показва отпечатъците на стъпките на всеки човек поотделно. Информирах го напълно за това, което според нас се е случило оная нощ. — Тя се изправи и отиде до прозореца. — Дъждът спря. Слънцето се показа. Добре е за посевите. Добре е за погребението.
Забелязах лист хартия на леглото и го взех. Беше разпечатка на писмото на Ан Камбъл до госпожа Кент. То започваше така: „Скъпа госпожо Кент, Пиша ви във връзка със ситуацията, която възникна между съпруга ви и мен.“ Писмото завършваше: „Макар че уважавам съпруга ви в професионално отношение, нямам никакъв личен интерес по отношение на него. Бих ви предложила той да потърси помощ, сам или с вас, а също и може би да помоли за прехвърляне, или за отпуска. Загрижена съм за кариерата му, за репутацията му и за това бъдат избягнати всякакви прояви на непристойно поведение във военната част на баща ми. Искрено ваша Ан Камбъл.“ Аз едва не се засмях, а Синтия се обърна и отбеляза:
— Не може да й се отрече, че е имала кураж.
Хвърлих писмото на нощното шкафче.
— Сигурен съм, че Кент е видял оригиналното писмо и това го е вбесило. А между другото, Кал има ли информация от специалиста по отпечатъците в Оуклънд?
— Не още.
— Добре. Аз ще се издигна и ще изгрея, но съм гол.
Синтия ми хвърли халата и се обърна към прозореца. Излязох от леглото, сложих си халата и отидох в банята. Измих лицето си и си сложих пяна за бръснене.
Телефонът в моята стая иззвъня и Синтия отговори. Не можах да чуя много заради течащата вода, но след минута Синтия подаде глава през вратата, докато се бръснех и каза:
— Беше Карл.
— Какво искаше?
— Искаше да знае дали не е сбъркал стаята.
— Аха…
— Той е в Атланта. Ще бъде тук до 10.00 часа.
— Обади му се отново и му кажи, че има торнадо.
— Той вече е тръгнал.