— Страхотно.
Избръснах се и започнах да мия зъбите си. Синтия се върна в стаята ми. Когато пуснах душа, чух телефона в нейната стая да звъни. Предположих, че тя няма да го чуе, така че погледнах в моята стая, но тя беше на моя телефон. И така, тъй като мислех, че е служебно и важно, отидох в стаята й и вдигнах телефона.
— Ало.
Мъжки глас попита:
— Кой е?
Аз отвърнах:
— Ти кой си?
— Говори майор Шолте. Какво правите в стаята на жена ми?
Добър въпрос. Бих могъл да кажа, че телефонистът е позвънил в грешна стая, бих могъл да кажа много неща, но казах:
— Всъщност правя същото, което правех в Брюксел.
— Какво? Кой по дяволите… Бренер? Бренер ли е?
— На вашите услуги, майоре.
— Ти, мръснико. Ти си мъртъв. Разбираш ли, Бренер? Мъртъв си.
— Имаше тая възможност в Брюксел. Човек има само по една възможност.
— Ти, мръсник, такъв…
— Госпожа Сънхил не е тук. Да й предам ли нещо?
— Къде е?
— Под душа.
— Мръсник.
Защо беше изпаднал в такъв бяс щом щяха да се развеждат и той си има приятелка? Е, мъжете са странни и все още смятат съпругите си за тяхна собственост, дори и когато са пред развод. Нали така? Не, нещо не беше наред и аз имах неопределеното усещане, че бях направил голям гаф.
Майор Шолте ми каза:
— С теб е свършено, Бренер, и аз ще ти видя сметката.
Интересно. Попитах го:
— Вие със Синтия не сте ли в развод?
— Развод? Кой по дяволите ти каза това? Кажи на тази кучка да се обади.
— Пробна раздяла?
— Кажи й да се обади по гадния телефон. Веднага.
— Почакай.
Сложих телефона на леглото и си помислих за живота. Наистина беше гаден понякога, после става по-добър и ставаш оптимист и на сърцето ти олеква малко и стъпките ти стават по-пъргави и тогава някой измъква пътеката изпод краката ти и ти отново се озоваваш на земята. Вдигнах телефона и казах:
— Ще й кажа да ти се обади по-късно.
— И по-добре го направи, ти мръсен, гаден…
Затворих и се върнах в общата баня. Съблякох си халата и влязох под душа.
Синтия застана на вратата и извика през шума на водата:
— Обадих се в школата за психооперации и проверих дали полковник Мур е прекарал нощта там. Оставих съобщение за него да ни чака в сградата на военната полиция след час. Окей?
— Окей.
— Извадих ти униформата. Трябва да сме с униформи на погребението.
— Благодаря.
— Аз ще си облека униформата.
— Добре.
Можех да я видя през стъклото как минава през банята и отива в стаята си. Вратата й се затвори, аз спрях душа и излязох.
В 08.00 часа ние бяхме облечени с парадните си униформи и бяхме в моя Шевролет на път за сградата на военната полиция. Синтия попита:
— Нещо тревожи ли те?
— Не.
Изпих още едно кафе в нашата канцелария и прегледах телефонните обаждания и бележки. Полковник Мур се появи и видът му беше малко опърпан, но беше облечен в парадна униформа за погребението. Отнякъде се беше сдобил с чифт униформени обувки. Синтия му предложи стол. Без никакви предисловия аз му казах:
— Полковник, имаме основания да вярваме, че полковник Кент е убил Ан Камбъл.
Той изглеждаше изненадан, почти вцепенен и не отговори. Попитах го:
— Логично ли е?
Той обмисли това продължително и после отвърна:
— Той беше започнал да става труден, но…
— Какво ви е казвала Ан Камбъл за него?
— Ами… че й се обажда по всяко време, че й пише писма, ходи без предупреждение в дома й и в службата й.
И така нататък. Попитах го:
— През нощта, в която тя беше убита, когато й се обадихте в главния щаб, тя спомена ли ви, че той е минавал да я вижда или че й се е обаждал?
Той помисли за момент и после отвърна:
— Всъщност тя ми каза, че няма да използва своето БМВ нея нощ, какъвто беше първоначалният план. Каза ми да гледам за джип вместо това. Каза, че Бил Кент й досажда отново, и че тя ще се набива по-малко на очи в джип, и че иска той да види, че колата й е на паркинга през цялата нощ. Това усложни нещата, защото колата й е с телефон, а аз имах безжичен телефон и ние възнамерявахме да поддържаме връзка, докато тя кара към полигона. Но проблемът не беше толкова съществен, тя тръгна с джина и ние се срещнахме по разписание.
Синтия го попита:
— Тя спомена ли Кент, когато се срещнахте?
— Не…
— Спомена ли, че е била проследена?
— Не… Всъщност каза, че е видяла една кола зад себе си, но тя завила към Джордън Фийлд. — Той добави: — Тя беше убедена, че всичко е наред и аз се обадих на баща й по безжичния си телефон.
Синтия каза:
— И тогава вие отидохте на полигона.
— Да.
— След като свършихте, вие сте чакал до тоалетните, за да се уверите, че всичко върви по план.