— Да.
— Не ви ли хрумна — попита Синтия, — че е много вероятно полковник Кент да се появи там?
Той обмисли това за момент и после отвърна:
— Предполагам, че ми мина през ум. Той като че ли я преследваше.
— И не ви хрумна, че той наистина я е проследил и може би я е убил?
— Ами… сега като си мисля за това…
— Вие сте истински детектив, полковник — отбелязах саркастично.
Той изглеждаше объркан от това и отвърна:
— Мислех си, че е бил генералът, който… Всъщност не знаех какво да мисля. Първата ми мисъл, когато чух, че е била убита, беше, че баща й го е направил… но ми мина през ум също, че той просто я е оставил там и че някой друг човек… някой луд… случайно е минал… просто никога не съм си мислил за Кент…
— Защо не? — попитах аз.
— Той… той е началникът на военната полиция… женен мъж… той я обичаше… но, да, сега като го казвате, е много вероятно. Искам да кажа от психологическа гледна точка, беше станал прекалено завладян от нея, ирационален. Ан вече не можеше да го контролира.
— Ан — изтъкнах аз — е създала едно чудовище.
— Да.
— Тя разбираше ли това?
— На едно ниво. Но тя не беше свикнала да си има работа с мъже, които не може да контролира. Освен баща й и може би Уес Ярдли. Като се замисля сега, тя не обръщаше достатъчно внимание на Бил Кент. Тя не го оцени правилно.
— Тя се е провалила в собствената си област.
Той не отговори.
— Добре, това, което искам от вас, е да отидете в канцеларията си и да го напишете.
— Да напиша какво?
— Всичко. Пълен отчет за участието ви в тази история. Предайте ми я в църквата след службата. Имате почти два часа. Пишете бързо. Не споменавайте и дума за това на никого.
Полковник Мур се изправи и излезе, а аз си помислих, че прилича на бледа сянка на мъжа, когото бях срещнал преди един ден.
Синтия отбеляза:
— Този случай изглеждаше труден и ние всички работихме усилено, а отговорът през цялото време е, бил буквално под носа ни.
— Точно за това беше труден за виждане.
Синтия говори за разни дребни неща известно време, а аз мълчах през цялото време. Тя ме поглеждаше постоянно.
За да избягна някои неприятни неща, аз вдигнах телефона и се обадих на полковник Фаулър в главния щаб. Той веднага отговори и аз му казах:
— Полковник, искам да вземете обувките, които вие и госпожа Фаулър сте носили на шести полигон и да ги унищожите. Второ, уточнете историята си с тази на генерал Камбъл. Никога не сте ходили на полигона. Трето, качете госпожа Фаулър на някоя кола или самолет веднага след погребението.
Той отговори:
— Оценявам това, което казвате, но чувствам, че трябва разкрия участието си в това.
— Желанието на вашия командващ офицер е да не го правите. Желанието на един генерал е заповед.
— Тази заповед противоречи на закона.
— Направете услуга на всекиго — на вас, на съпругата си, семейството си, на армията, на мен, на Камбълови — забравете за това. Обмислете го.
— Ще го обмисля.
— Въпрос — взехте ли пръстена й от Уест Пойнт?
— Не.
— Имаше ли щик, забит в земята, когато отидохте там?
— Не в земята. Дръжката беше забита във вагината й.
— Разбирам.
— Махнах го и го хвърлих.
— Къде?
— Хвърлих го от моста на река Чикасоу. — Той добави: — Предполагам, че бихте искали да го проверите за отпечатъци.
— Да, бих искал. — Но в действителност Кент не би оставил ни един отпечатък след себе си.
— Извинявам се. Беше реакция.
— Много такива има.
— Всичко е каша, Бренер. Ние всички объркахме нещата.
— Случва се.
— Не и с мен. Не и преди тя да дойде тук две години по-рано. Но знаете ли какво? Вината беше наша, а не нейна.
— Склонен съм да се съглася. Може би ще извърша арест днес следобед.
— Кой?
— Не мога да кажа. Ще се видим на службата.
— Добре.
Затворих. Точно когато си помислиш, че всичко гадно за деня вече ти се е случило, и някой ти прибавя още. В този случай един майор от военната полиция на име Доил беше приносителя на гадостта. Той влезе в канцеларията и погледна Синтия, а после се обърна към мен:
— Господин Бренер, подписали сте заповед за условно освобождаване на сержант Далбърт Елкинс. Вярно ли е?
— Да, сър.
— Затворихме го в казармите на военната полиция.
— Добре. — На кого му пука?
— Според условията, при които беше освободен, той трябваше да се подписва в дневника на всеки три часа.
— Звучи разумно.
— Той пропусна първия си подпис в 08.00 часа.
Исусе Христе.
— Какво?
— И никой не го е виждал оттогава.
Синтия ме погледна, а после погледна настрана. Майор Доил ме уведоми: