— И така, вие виждате, че всичко е свързано с отмъщение, възмездие, извратени експерименти в психологически операции и това, което се е случило в Уест Пойнт преди десет години.
Карл кимна.
Като нещо, което й е хрумнало по-късно, Синтия спомена Фридрих Ницше в контекста на личната философия на Ан Камбъл. Карл изглеждаше заинтересуван от това и аз усетих, че Синтия свиреше това, което се харесва на аудиторията й.
Карл се облегна назад и се замисли, застанал така с притиснати пръсти той приличаше на някой велик мъдрец, който ей сега ще даде отговор на въпроса за същността на живота. Синтия обобщи:
— Пол извърши забележителна работа и за мен беше много полезно да работя с него.
Ах!
Карл седя неподвижно в продължение на цяла минута и на мен ми хрумна, че великият мъдрец няма никаква идея в главата си. Синтия се опитваше да улови погледа ми, но аз не я поглеждах.
Накрая полковник Хелман проговори:
— Ницше. Да. В отмъщението и любовта жената е по-жестока от мъжа.
Аз попитах:
— Това Ницше ли е, сър, или лично ваше мнение?
Той ме погледна по начин, който подсказваше, че ледът под краката ми е изтънял и каза на Синтия:
— Много добре. Вие сте открили мотиви, всеобща поквара и големи тайни тук.
— Благодаря.
Той погледна към мен, а после към часовника си.
— Не трябва ли да тръгваме за църквата?
— Да, сър.
Той се изправи и ние също. Взехме си шапките и излязохме.
Всички се качихме на моя Шевролет като Карл зае почетното място отзад. Докато карах към гарнизонната църква, Карл най-после попита:
— Знаете ли кой го е направил?
Аз отвърнах:
— Мисля, че знаем.
— Би ли желал да го споделиш с мен?
Теб какво те интересува? Отвърнах:
— Имаме някои косвени доказателства, някои свидетелски показания и някои лабораторни данни, които сочат към полковник Кент.
Погледнах в огледалото за обратно виждане и получих първото си удоволствие за деня, като видях как очите на Карл се разшириха. Но каменната челюст не се отвори.
— Началникът на военната полиция — подсказах аз.
Карл дойде на себе си и попита:
— Готови ли сте и двамата за официално обвинение?
Благодаря за подаването, Карл. Отвърнах:
— Не, ще предам събраните доказателства на ФБР.
— Защо?
— Нужна е още работа и разследване.
— Кажи ми какво знаете.
Спрях на паркинга на църквата, голяма тухлена постройка, подходяща за военни сватби, погребения, неделно богослужение и молитви преди заминаване в някой район, където се води война. Излязохме от колата и застанахме на горещото слънце. Паркингът беше почти пълен и хората спираха на пътя и на тревата.
Синтия извади парче хартия от чантата си и го подаде на Карл.
— Това беше в компютъра на Ан Камбъл. Писмо до госпожа Кент.
Карл прочете писмото, кимна и го върна на Синтия.
— Да, мога да разбера гнева и унижението на полковник Кент, когато жена му е получила такова писмо. Но това би ли го накарало да убие?
Точно тогава самият полковник Кент мина покрай нас и махна с ръка. Синтия уведоми Карл:
— Това е полковник Кент.
Карл го наблюдаваше как върви към църквата и отбеляза:
— Журналистите, според една заповед, която бях видял на бюрото си, бяха ограничени до няколко избрани представители на вестници и единствените фотографи, които присъстваха, бяха от военния отдел за връзки с обществеността. Заповедта, подписана от полковник Фаулър, нареждаше да не се дават конкретни факти на журналистите.
Качихме се по стълбите и влязохме в преддверието, където около дузина мъже и жени стояха и разговаряха с приглушен погребален тон. Всички се подписахме в книгата за посетители и аз влязох в тъмната църква, в която не беше по-прохладно, отколкото отвън и отбелязах, че почти всички пейки бяха заети. Погребението на дъщерята на командира не беше задължително мероприятие, но само един малоумен би пропуснал да се покаже тук, или поне на церемонията по-късно.
Всъщност не всички офицери и съпруги от Форт Хадли и цивилни знаменитости от Мидлънд биха могли да се съберат в църквата, която побираше около пет-шестотин души, но бях сигурен, че някои хора вече се събираха в Джордън Фийлд за последното изпращане.
В нишата за хора се чуваше органът, който свиреше тихо и ние застанахме на централната пътека за момент като всеки, предполагам, се опитваше да реши дали трябва да отидем до ковчега, който беше положен на катафалка в основата на олтара. Накрая аз тръгнах но дългата пътека и Синтия и Карл ме последваха.