Приближих ковчега, който беше покрит със знаме и отворен наполовина, спрях и погледнах мъртвата.
Ан Камбъл изглеждаше спокойна, както Кент беше посочил, главата й почиваше върху розова атлазена възглавница, а дългата й коса обрамчваше главата и лицето й. Забелязах, че беше с повече грим, отколкото вероятно е носила преди.
Бяха я облекли с парадната бяла униформа, която беше подходящата случая, помислих си аз, защото бялото сако със златни ширити и бялата надиплена блуза я правеха да изглежда ефирна, ако не девствена. Върху лявата й страна бяха сложени медалите й, а сабята й от Уест Пойнт беше положена върху тялото й, така че сключените й ръце, който можеха да държат кръст или броеница и зависимост от религията й, държаха дръжката. Острието, поставено в ножница, се губеше под капака на ковчега.
Гледката беше наистина впечатляваща, трябва да си призная, красивото лице, златната коса, златните ширити, блестящият бронз и сребро по сабята и снежнобялата униформа на фона на розовия атлаз, с който беше облицован ковчегът.
Възприех всичко това много набързо, разбира се, за не повече от пет секунди, а после като добър католик, аз се прекръстих, отстраних се от ковчега и тръгнах надолу по пътеката.
Видях Камбълови на първите два реда вдясно: генералът, госпожа Камбъл, един млад мъж, когото разпознах от семейния албум в къщата на Ан Камбъл като техния син и други членове на семейството, стари и млади, всички облечени в черни дрехи и с черни траурни ленти, които все още се използват в армията.
Избягнах погледите им и продължих бавно по пътеката, докато моите спътници ме настигнаха.
Намерихме три места едно до друго на същия ред, на който беше седнал майор Бауз, когото познах от табелката с името му и една жена, за която предположих, че е госпожа Бауз. Бауз кимна на полковник Хелман, който обаче отказа да обърне внимание на един прелюбодеец и глупак. Госпожа Бауз, между другото, беше доста хубава, което още веднъж доказваше, че мъжете са прасета.
Въпреки че току-що бях видял тленните останки на една млада жена, се чувствах малко по-добре, така, както някои хора, които сравняват положението си с това на други с по-малък късмет от тях, като хора със сериозни професионални проблеми, като Бауз, заподозрени в убийство, като Кент, или пък всички, които бяха женени, болни, умиращи или мъртви.
Свещеникът, майор Иймс, облечен само в бойна зелена униформа без никакви свещенически одежди, се изкачи на амвона и насъбраните утихнаха. Майор Иймс започна:
— Скъпи опечалени, събрали сме се тук в присъствието на Бог, за да се сбогуваме с нашата сестра Ан Камбъл.
Доста хора хлипаха. Аз прошепнах на Карл:
— Свещеникът също я е чукал.
Този път устата на Карл се отвори. Денят все още не беше напълно провален.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Скромната церемония продължи с молитви, органова музика и няколко химна. Старшите офицери редовно ходят на църква, това е свързано с територията на Бог и Страната. Но те рядко се свързват с определена църква, което е по-сигурно, сиво и безлично, също като по-голямата част от кариерата им.
Предимството от това при военни сватби и погребения е, че можеш да си подбираш най-добрите страни от службите, химните и молитвите на всяка църква, и можеш да ги скъсиш. От опит мога да ви кажа, че една католическа погребална служба може да бъде толкова дълга и тежка, че да убие някои от по-възрастните хора.
Както и да е, в определения момент полковник Фаулър се изкачи на аналоя, за да произнесе надгробното слово.
Полковник Фаулър отбеляза присъствието на семейството, приятели, офицери, колеги и мидлъндски величия. Той каза:
— В професията, която сме избрали, ние виждаме и чуваме за ненавременната смърт на млади мъже и жени повече от която и да е друга професия. Но ние не свикваме със смъртта, не ставаме безчувствени, а започваме да ценим живота повече, защото знаем и приемаме факта, че животът ни в армията ни излага на риск. Когато положихме клетвата, ние напълно разбирахме, че може да ни се наложи да рискуваме живота си в защита на нашата страна. Капитан Ан Камбъл разбираше това, когато получи офицерския си чин от Военната академия, тя разбираше това, когато замина за Залива и тя разбираше това, когато в час, в който повечето хора са в безопасност в домовете си, тя пожела да отиде и провери дали всичко във Форт Хадли е спокойно. Това е било едно напълно доброволно действие, не пряко свързано със задълженията й, но това е било нещо, което Ан Камбъл правеше, без да е нужно да й се казва.
Аз слушах и ми хрумна, че ако не знаех някои неща, бих се хванал на тия приказки. Ето една смела всеотдайна млада жена офицер, която доброволно поема нощно дежурство, после проявява инициативата да излезе и провери постовете и е убита, докато извършва това добро дело. Колко тъжно. Нещата не бяха станали така, но истината беше дори още по-тъжна. Полковник Фаулър продължи: