— Ако мислиш, че е той, давай.
— Правилно. А ако той ми щракне белезниците и ме закара в ареста, ти ще ми идваш ли на посещения?
— Не, трябва да се връщам в Гилем. Но ще ти пиша.
— Благодаря. Кажи също на военния полицай отвън да не пуска ФБР тук, докато съм вътре.
— Добре. Късмет. — Той ме потупа по рамото и тръгна.
Върнах се при Кент и седнах на дивана.
— Опитваме се да изясним някои неща преди да дойде ФБР, Кент.
Той кимна, а после отбеляза:
— Разбрах, че свидетелят ти за сделката с оръжие е избягал.
— Е така е, един избягва, друг влиза.
— А с този случай как е?
— Този също май ще бъде провал. Часовникът тиктака, ФБР пристига, има само един заподозрян.
— Кой е той.
Изправих се, свалих си сакото, така че да се види кобури ми с 9-милиметровия Глок. Кент направи същото, като показа своя кобур с 38-милиметров полицейски пистолет, нещо като покажи ми твоя, за да ти покажа моя. Като свършихме с това, ние седнахме, разхлабихме връзките си и той попита отново:
— Кой е заподозреният?
— Ами, точно за това искам да поговоря с теб. Чакаме Синтия.
— Добре.
Огледах хангара. Останалите хора от техническия отдел си тръгваха, видях Грейс при компютъра да разпечатва.
Погледнах към вратата отсреща, но не видях Синтия. Въпреки настроението ми към нея в момента, тя заслужаваше да присъства на края, независимо какъв щеше да бъде този край. Знаех, че Карл ще се дистанцира от това — не поради естествения инстинкт да се прикрие, ако нещата не тръгнат на добре, но от уважение към мен и работата ми. Карл никога не се намесваше и никога не трупаше актив за сметка на работата на следователите. От друга страна, той не обичаше неуспеха, особено ако беше на някой друг.
Кент каза:
— Доволен съм, че това приключи.
— Всички сме доволни.
Той ме попита:
— Защо искаше да се запозная с Джон Камбъл?
— Мислех, че може да искаш да му кажеш нещо успокоително.
Кент не реагира на това.
Забелязах, че хладилникът в кухнята на Ан Камбъл беше включен в един разклонител и аз минах през невидимите стени, отворих хладилника и видях, че е пълен с бира и безалкохолни напитки. Взех три консерви бира, занесох ги в кабинета и дадох една на Кент.
Отворихме ги и отпихме. Кент каза:
— Вече те освободиха от случая, нали?
— Дадоха ми още няколко часа.
— Късметлия. Плащат ли за извънреден труд в ЦСО?
— Да, плащат. Двойно след първите двадесет и четири часа на всеки ден и три пъти по толкова в неделя.
Той се усмихна:
— Имам цяла камара работа в службата си.
— Няма да те забавя.
Той сви рамене и изпи бирата си. Дадох му другата и той я отвори.
— Не знаех, че Камбълови ще заминат с този самолет.
— Аз също бях изненадан. Но беше умен ход.
— С него е свършено. Би могъл да бъде следващият вицепрезидент, а може би и президент един ден. Бяхме готови да бъде отново генерал.
— Не разбирам много от политика.
Видях как Грейс слага отпечатаните листи и дискетата на масата до нея. Тя стана, махна ми и после тръгна. Кал отиде до компютъра и го зареди с програмата, показваща отпечатъците от обувки, и започна да си играе с нея.
Кент ме попита:
— Какво правят?
— Опитват се да разберат кой го е направил.
— Къде са хората от ФБР?
— Вероятно стоят пред вратата и чакат да ми изтече времето.
— Не обичам да работя с ФБР — отбеляза Кент. — Те не ни разбират.
— Да, вярно е. Но никой от тях не е спал с мъртвата.
Вратата се отвори и се появи Синтия. Влезе в кабинета и тя и Кент се поздравиха. Взех й една кола от хладилника и още една бира за Кент. Всички седнахме. В този момент Кент започна да става неспокоен. Синтия отбеляза:
— Беше много тъжно. Тя е била толкова млада… Чувствах се ужасно заради родителите й, брат й.
Кент не отговори. Аз му казах:
— Бил, Синтия и аз попаднахме на някои неща, които ни безпокоят и които бихме искали да си обясним.
Той отпи отново от бирата си. Синтия започна:
— Първо, това писмо. — Тя извади писмото от чантата си и го подаде на Кент.
Той го прочете или по-скоро не го чете, тъй като вероятно го знаеше наизуст и го върна на Синтия.
— Мога да разбера колко сте бил разстроен от това — каза тя. — Искам да кажа, тя е била жена, която е имала връзки с целия гарнизон и единствения човек, който поне винаги я е обичал, е човекът, на когото тя причинява неприятности.
Той изглеждаше още по-неспокоен и отпи дълга глътка от бирата си. Накрая попита:
— Какво ви кара да мислите, че съм я обичал?
Синтия отговори:
— Просто интуиция. Мисля, че сте я обичал, но тя се е интересувала само от себе си и е била прекалено объркана, за да отговори на вашата загриженост и сериозни намерения.