— Дай ми чифт белезници.
Кент извади 38-калибровия си специален полицейски пистолет от кобура и извика:
— Окей. Окей! Виж това!
Той допря пистолета до дясното си слепоочие и натисна спусъка.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
Човешкото око може да различи петнадесет или шестнадесет различни нюанса на сивото. Един компютърен процесор, анализиращ отпечатъци от пръсти, може да различи двеста петдесет и шест нюанса на сивото, което е наистина впечатляващо. Още по-впечатляващи, обаче, са човешкото сърце, ум и душа, които могат да различат безкраен брой емоционални, морални и психологически отсенки, вариращи от най-черното черно до най-бялото бяло. Никога не съм виждал краищата на този спектър, но съм виждал доста помежду тях.
В действителност характерите на хората не са по-постоянни и непроменливи от цветовете на хамелеона.
Хората тук, във Форт Хадли, не бяха различни, нито по добри, нито по-лоши от хората, които съм виждал на хилядите други места из света. Но Ан Камбъл със сигурност беше различна и аз се опитвах да си представя как бих разговарял с нея, ако я бях срещнал жива, ако например бях изпратен да разследвам какво става във Форт Хадли. Струва ми се, че бих разбрал, че не се намирам пред една обикновена изкусителка, а пред една неповторимо силна и импулсивна личност. Струва ми се също така, че бих могъл да й покажа, че това, което наранява другите хора, не я прави по-силна, то само увеличава коефициента на нещастие за всички.
Не мисля, че бих свършил като Бил Кент, но не отхвърлям тази възможност, следователно не осъждам Кент. Кент се осъди сам, видя в какво се беше превърнал, изплаши се, когато откри, че в неговия подреден и систематизиран ум прозира друга личност и си тегли куршума.
Сега хангарът беше пълен с военни полицаи и хора от ФБР, лекари, плюс тези от техническата лаборатория, които бяха останали във Форт Хадли и които си мислеха, че вече са приключили работата си на това място.
Казах на Кал Сайвър:
— След като приключиш с тялото, изчисти килима и мебелите, опаковай всички вещи и ги изпрати на Камбълови в Мичиган. Те сигурно биха желали нещата на дъщеря си.
— Добре. — Той добави: — Неприятно ми е да го кажа, но той спести много неприятности на всички освен на мен.
— Той беше истински войник.
Обърнах се и тръгнах през хангара, минах край един човек от ФБР, който се опитваше да привлече вниманието ми, и излязох навън на горещото слънце.
Карл и Синтия стояха до една линейка и говореха. Минах покрай тях в посока на Шевролета си. Карл се приближи.
— Не мога да кажа, че съм доволен от изхода на това.
Не отговорих.
Той продължи:
— Синтия като че ли смята, че ти си знаел, че той ще направи това.
— Карл, не всичко, което се обърква, е по моя вина.
— Никой не те обвинява.
— Така ми се стори.
— Е, би могъл да предположиш и да му вземеш пистолета…
— Полковник, ще бъда напълно честен с вас, не само го предположих, но го подтикнах към това. Изиграх му страхотен номер. Тя го знае и вие го знаете.
Той не го призна, защото това не беше нещо, което би желал да чуе или знае. Нямаше го в ръководството, но да дадеш на един опозорен офицер възможността и куража да се убие, беше исторически почитан военен обичай в много армии по света, но в тази армия никога не е бил приет, а и почти навсякъде другаде беше излязъл от употреба. И все пак, идеята, възможността е проникнала в подсъзнанието на всички офицерски корпуси, които са свързани от общи разбирания и силно чувство за чест. Ако имах избор между военен съд за изнасилване, убийство и изневяра, за които знаех, че не можех да оспоря, или да избера лесния — 38-калибров изход, аз вероятно щях да се спра на лесния път. Но не можех да се видя в положението на Кент. Но пък от друга страна, Кент също не би могъл преди няколко месеца.
Карл говореше нещо, но аз не го слушах. Накрая го чух да казва:
— Синтия е много разстроена. Все още трепери.
— Свързано е с работата.
Всъщност не всеки ден някой си пръсваше мозъка пред теб. Кент би трябвало да се извини, да отиде в тоалетната и да го направи там. Вместо това той разпиля мозъка, черепа и кръвта си из цялото място и частица хвръкна по лицето на Синтия. Казах на Карл:
— Аз също бях опръскан във Виетнам. — Всъщност веднъж бях ударен по главата с глава. Добавих услужливо: — Измива се със сапун.
Карл изглеждаше ядосан. Той каза рязко:
— Господин Бренер, не сте остроумен.
— Може ли да тръгвам?
— Моля.
Обърнах се и отворих вратата на колата си, а после казах на Карл:
— Моля кажете на госпожа Сънхил, че съпругът й се обади тази сутрин и иска тя да му се обади.